Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Не ти вярвам — заяви той. — Грабиш ме.

Вулфрик беше почтително настойчив, въпреки че гласът му трепереше:

— Честен съм, милорд.

— Никога не е имало честен мелничар на света.

— Лорде… — Вулфрик едва преглътна. — Лорде, никога не съм ви мамил и с едно зърно жито…

— Бас слагам, че ме крадеш нагло.

По лицето на Вулфрик се стичаше пот, въпреки студа. Изтри челото си с ръкав.

— Готов съм да се закълна в Иисус и в светиите…

— Затваряй си устата.

Вулфрик замълча.

Уилям беше дал воля на гнева си, но още не бе решил какво да направи. Искаше му се здраво да уплаши Вулфрик, може би да остави Уолтър да го пребие с металните ръкавици, или да вземе част или всичкото му брашно… После погледът му се спря на Маги, която държеше подноса с едната чаша на него, с хубавото й лице сковано от страх, с едрите й млади гърди, издуващи се под брашнената туника. И измисли идеалното наказание за Вулфрик.

— Дръж жената — измърмори той на Уолтър и се обърна към Вулфрик. — Сега ще ти дам урок.

Маги видя, че Уолтър посегна към нея, но нямаше време да избяга. Щом се обърна, Уолтър я сграбчи за ръката и дръпна. Подносът падна с трясък и бирата се плисна на пода, докато тя залиташе назад. Уолтър изви ръката й зад гърба и я задържа. Трепереше от страх.

— Не, оставете я, моля ви — извика в паника Вулфрик.

Уилям кимна доволен. Мелничарят щеше да види жена си изнасилена от няколко души и щеше да е безсилен да я спаси. Друг път щеше да внимава да има достатъчно зърно, за да задоволи господаря си.

— Жена ти е напълняла от хляб, направен от крадено брашно, Вулфрик, докато ние трябва да стягаме коланите си. Да видим сега колко е надебеляла, а? — кимна на Уолтър.

Уолтър сграбчи деколтето на туниката й и рязко дръпна надолу. Дрехата се разкъса и се смъкна. Отдолу носеше ленена риза, стигаща до коленете й. Пълните й гърди се повдигаха и смъкваха, докато дишаше задъхано от страх. Уилям застана пред нея. Уолтър изви ръката й още по-силно, тъй че тя изви гръб от болка и гърдите й изпъкнаха още повече. Уилям погледна към Вулфрик, после сложи ръце на гърдите й и замачка. Бяха меки и тежки в шепите му.

Вулфрик направи крачка към него.

— Сатана такъв…

— Дръжте го — викна Уилям и Люис сграбчи мелничаря за двете ръце и го задържа на място.

Графът раздра ризата на момичето.

Гърлото му пресъхна, щом зяпна в пищното й бяло тяло.

— Недейте, моля ви… — проплака Вулфрик.

Уилям усети, че се възбужда.

— Смъкнете я долу.

Маги запищя.

Уилям разкопча колана си с меча и го пусна на пода, докато рицарите хващаха жената за ръцете и краката. Не можеше да се надява да избяга от четирима силни мъже, но въпреки това продължаваше да се гърчи и да пищи. Харесваше му това. Гърдите й подскачаха докато се мяташе, а бедрата й се отваряха и затваряха, скривайки и оголвайки срамните й части. Четиримата рицари я затиснаха върху гумното.

Уилям коленичи между краката й и вдигна полата на туниката си. Погледна към съпруга й. Вулфрик беше обезумял. Зяпнал беше в ужас и ломотеше за милост, но думите му не можеше да се чуят от писъците. Уилям се наслади на мига: изпадналата в ужас жена, рицарите, които я държаха затисната долу, гледащия й всичко това съпруг.

После очите на Вулфрик се изместиха настрани.

Уилям усети опасност. Всички в стаята бяха зяпнали в него и момичето. Единственото, което можеше да отклони вниманието на Вулфрик, беше възможността за спасение. Извърна се и погледна към вратата.

В този момент нещо тежко и здраво го удари в главата.

Изрева от болка и рухна върху жената. Лицето му се удари в нейното. Изведнъж чу мъжки викове, много. С крайчеца на окото си видя, че Уолтър пада все едно, че и той е ударен с кривак. Рицарите пуснаха Маги. Уилям погледна лицето й и видя изненада и облекчение. Започна да се измъква под него. Пусна я и бързо се превъртя.

Първото нещо, което видя над себе си, беше някакъв подивял мъж с дърварска брадва в ръцете, и си помисли: „Боже Господи, кой е това? Бащата на момичето?“ Гийом на свой ред се надигна, но в следващия миг брадвата се стовари силно върху оголения му врат и острието се вряза дълбоко в плътта му. Гийом се свлече мъртъв върху Уилям. Кръвта му оплиска цялата му туника.

Уилям избута трупа от себе си. Когато отново успя да погледне нагоре, видя, че в мелницата са нахлули тълпа дрипави, чорлави и немити мъже, въоръжени с тояги и брадви. Бяха много. Разбра, че е в голяма беда. Селяните ли бяха дошли да спасят Маги? Как смееха! Щеше да има няколко обесени в това село до края на деня. Разгневен се вдигна на крака и посегна за меча си.