Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Лицето на Ричард беше пламнало от омраза. Уилям видя белега на обезобразеното му ухо. Ненавистта му го уплаши повече от свистящия му меч. Беше си мислил, че е съкрушил окончателно Ричард, но той се беше завърнал начело на армия дрипльовци, направила Уилям за смях.

Ричард го атакува светкавично, възползвайки се от моментното стъписване. Уилям отбягна забиването, вдигна меча си, парира сеча и отстъпи назад. Ричард продължи атаката, но Уилям вече се беше прикрил частично зад вратата и това ограничи промушващите удари. Все пак Ричард успя да го изтласка към гумното и застана на прага. Сега обаче срещу него се озоваха Уолтър и Жерве. Под напора на тримата той отново отстъпи. Щом се отдръпна през вратата, Уолтър и Жерве останаха вън от играта и Уилям се озова сам срещу него.

Бързо осъзна, че Ричард е в неизгодна позиция. Настъпеше ли, трябваше да се бие срещу трима. Щом Уилям се умореше, можеше да отстъпи на Уолтър. Беше невъзможно Ричард да задържи и тримата безкрайно. Битката беше губеща за него. Може би днес все пак щеше да е краят на унижението за Уилям. Може би щеше да убие най-сетне стария си враг.

Ричард трябваше да е мислил в същата посока и вероятно бе стигнал до същия извод. Само че не издаде загуба на сили и решителност. Погледна Уилям със свирепа и плашеща усмивка и се хвърли напред с дълго забиване. Уилям го отбягна и залитна назад. Уолтър скочи напред, за да го опази от „последната милост“… но вместо да продължи атаката, Ричард се завъртя на пети и побягна.

Уилям се надигна и Уолтър се блъсна в него, докато Жерве се опитваше да се провре напред покрай двамата. Отне им миг, докато се разплетат, но този миг бе достатъчен за Ричард, за да прекоси стаичката, да се измъкне навън и да затръшне вратата. Уилям скочи след него и изрита вратата. Разбойниците бягаха… и в последен унизителен удар бяха яхнали конете на рицарите му. Щом излетя навън от къщата Уилям видя Ричард на седлото на собствения му великолепен боен кон, който му беше струвал цяло съкровище. Животното явно беше отвързано предварително и държано в готовност. Порази го убийствената мисъл, че за втори път крадеше бойния му кон. Ричард го срита в хълбоците и жребецът се изправи на задните си крака — не търпеше непознати на гърба си — но противникът му беше добър ездач и се задържа на него. Дръпна юздите и наведе надолу главата на коня. В този момент Уилям се хвърли напред и замахна с меча си по него. Но конят подскачаше, така че не улучи и върхът на оръжието му се заби в дървото на седлото. После конят обърна и препусна в галоп по селската улица след другите бягащи разбойници.

Уилям загледа след тях с убийствена омраза в сърцето.

Законния граф, мина му през ума. Законния граф.

Обърна се. Уолтър и Жерве стояха зад него. Хю и Люис бяха ранени, не знаеше колко тежко, а Гийом беше убит. Кръвта му бе оплискала цялата му туника. Уилям беше напълно унизен. Трудно можеше да държи главата си вдигната.

За щастие селото беше опразнено: селяните бяха избягали, за да не дочакат гневът му да се изсипе над тях. Мелничарят и жена му също бяха изчезнали, разбира се. Разбойниците бяха взели конете на рицарите. Оставили бяха само двете коли с воловете.

Погледна Уолтър.

— Видя ли кой беше онзи, последният?

— Да.

Уолтър имаше навика да използва колкото може по-малко думи, когато господарят му е ядосан.

— Беше Ричард от Кингсбридж — каза Уилям.

Уолтър кимна.

— И го наричаха „законния граф“ — довърши Уилям.

Уолтър не отвърна.

Уилям се върна в къщата и в мелницата.

Хю седеше, притиснал с лявата ръка дясното си рамо. Изглеждаше пребледнял.

— Как е?

— Нищо не е — отвърна Хю. — Кои все пак бяха тия?

— Разбойници — отвърна кратко Уилям.

Огледа наоколо. По пода лежаха седем-осем разбойници, мъртви или ранени. Видя между тях Люис, легнал на гръб и с отворени очи. Отпървом го помисли за умрял, но после Люис примига.

— Люис.

Люис вдигна ръка, но изглеждаше замаян. Не беше се съвзел още.

— Хю, помогни на Люис до едната кола. Уолтър, качи тялото на Гийом в другата.

Остави ги и излезе навън.

Никой от селяните нямаше да има коне, разбира се, но мелничарят имаше нисък як дорест кон, който пасеше рехавата трева до реката. Уилям намери седлото и го сложи на гърба на коня.

След малко напуснаха Кауфорд с Уолтър и Жерве на каприте на колите.

Гневът му не затихна по пътя до замъка на епископ Уейлрън. Всъщност мисълта за това, което бе научил, все повече го вбесяваше. Не стига, че разбойниците бяха успели да му се опълчат. Още по-лошото бе, че ги водеше старият му враг, Ричард. А това, че го наричаха „законния граф“ беше непоносимо. Ако не ги разбиеше решително, много скоро Ричард щеше да го нападне с тях пряко. Щеше да е пълно беззаконие Ричард да спечели графството по такъв начин, разбира се. Но Уилям имаше чувството, че оплакванията от незаконно нападение от негова страна едва ли щяха да бъдат изслушани със съчувствие. Това, че бе нападнат от засада, надвит от разбойници и ограбен, и че скоро цялото графство щеше да се смее на унижението му, не беше най-тежкият му проблем. Изведнъж властта му над графството се оказваше под сериозна заплаха.