Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Добър ден, брат Ремигий — поздрави Уейлрън.

— Добър ви ден, епископ Уейлрън — отвърна Ремигий. — Добър ден, лорд Уилям.

Уилям го погледна нетърпеливо. Беше изнервен мъж на средна възраст, нагла физиономия и издути сини очи. Лицето му беше смътно познато, като една от многото глави с тонзури на службите в Кингсбридж. Слушал беше за него от години като за шпионина на Уейлрън в лагера на приор Филип, но за първи път говореше с човека.

— Имате ли някаква информация за мен?

— Може би — отвърна Ремигий.

Уейлрън хвърли обшитото си с кожа наметало и отиде до огъня да стопли ръцете си. Един монах донесе горещо вино от бъз в сребърни бокали. Уилям си взе, отпи и зачака с нетърпение слугата да напусне.

Уейлрън отпи от виното си и погледна твърдо Ремигий. Щом слугата излезе, епископът запита:

— Какво извинение даде за напускането на манастира?

— Никакво — отвърна Ремигий.

Уейлрън повдигна вежда.

— Няма да се върна там — заяви Ремигий упорито.

— Как така?

Ремигий вдиша дълбоко.

— Вие строите тук катедрала.

— Само църква.

— Но ще е много голяма. Замисляте да я направите катедрална църква след време.

Уейлрън се поколеба.

— Да предположим, че си прав, за да избегнем спора.

— Катедралата ще трябва да се ръководи от съвет на монаси или каноници.

— Е, и?

— Искам да съм приор.

Имаше право, помисли си Уилям.

Уейлрън каза язвително:

— И си толкова уверен, че ще получиш поста, че си напуснал Кингсбридж без разрешението на Филип и без никакво оправдание.

Ремигий се притесни. Уилям му съчувстваше: презрителното поведение на Уейлрън бе достатъчно, за да изкара всеки от равновесие.

— Надявам се, че не съм бил прекалено самоуверен — отвърна той.

— Предполага се, че можеш да ни заведеш при Ричард.

— Да.

Уилям се намеси възбудено:

— Браво! Къде е той?

Ремигий замълча и погледна Уейлрън.

— Хайде, Уейлрън, дайте му поста, за Бога!

Уейлрън все пак се поколеба. Уилям знаеше, че мрази да го принуждават. Най-сетне епископът кимна.

— Добре. Ти ще си приорът.

Ремигий продължаваше да го гледа.

— От днес ли?

— От днес.

Монахът се обърна към Уилям.

— Един манастир не е само църква и монашеско спално. Трябват му земи, ферми, църкви, които да плащат десятък.

— Кажи ми къде е Ричард и ще ти дам пет села с енорийските им църкви, само за начало — рече Уилям.

— За основаването ще трябва законна вула.

— Ще я имаш, не се безпокой — каза Уейлрън.

— Хайде, човече — подкани го Уилям. — Войска ме чака извън града. Къде е скривалището на Ричард?

— Мястото се казва „Кариерата на Сали“, встрани от пътя за Уинчестър.

— Знам я! — Уилям едва се сдържа да не изреве тържествуващо. — Изоставена кариера. Никой вече не ходи там.

— Спомням си — кимна Уейлрън. — Не е разработвана от години. Добра е за скривалище — човек изобщо няма да разбере, че съществува, освен ако се натъкне на нея.

— Но също така е добър капан — ухили се Уилям свирепо. — Разработваните й стени са стръмни от трите страни. Никой няма да може да избяга. Няма и да взимам пленници. — Възбудата му нарасна, докато си представяше сцената. — Ще ги избия всички. Ще бъде като избиване на пилци в кокошарник.

Двамата Божии мъже го гледаха странно.

— Гнусливо ли ви стана малко, брат Ремигий? — каза Уилям с насмешка. — Да не би мисълта за клане да обърна стомаха на милорд епископа? — Прав беше и за двете неща, разбра го по лицата им. Големи заговорници можеха да са тези религиозни мъже, но стигнеше ли се до кръвопролитие, все пак трябваше да се разчита на хора на действието. — Знам, че ще се молите за мен — подхвърли той саркастично. И излезе.

Конят му беше вързан отвън, черен жребец, който бе заместил — но не равностойно — бойния кон, откраднат му от Ричард. Качи го и препусна от града. Потисна възбудата си и се помъчи да обмисли хладнокръвно тактиката.

Зачуди се колко ли разбойници щеше да има в Кариерата на Сали. Бяха правили набезите си с над сто души наведнъж. Щяха да са поне двеста човека, може би към петстотин. Възможно бе да превъзхождат силата му по численост, тъй че трябваше да се възползва напълно от предимствата си. Едното беше изненадата. Другото беше въоръжението: повечето разбойници имаха криваци, чукове или най-много брадви и никой нямаше броня. Но най-важното предимство беше, че хората на Уилям са на коне. Разбойниците разполагаха с малко коне и едва ли много от тях щяха да са оседлани и готови точно когато Уилям нападнеше. За да придаде още острота на атаката си, реши да прати няколко стрелци по склоновете на хълма и да пострелят долу в кариерата, преди главния щурм.