Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Филип съобщи, че преговорите се доближават до споразумение. Сделката беше Стивън да продължи да бъде крал, докато почине, но Хенри щеше да е наследникът му. Това притесняваше Алиена. Стивън можеше да живее още десет години. Какво щеше да стане междувременно? Графовете на Стивън със сигурност нямаше да бъдат свалени, докато той продължи да управлява. Тъй че как щяха поддръжниците на Хенри — като Ричард — да получат наградите си? Щеше ли се очаква от тях търпение?

Филип научи отговора късно един следобед, след като всички бяха в Уинчестър вече от седмица. Изпрати бегач да доведе Алиена и Ричард при него. Докато вървяха по оживените улици към катедралния двор, Ричард гореше от нетърпение, но Алиена бе обзета от страх.

Приорът ги чакаше в гробището и поговориха сред гробниците, докато слънцето гаснеше.

— Стигнали са до споразумение — почна той без предисловия. — Но е малко мътно.

Алиена не можеше да понесе напрежението.

— Ще бъде ли Ричард граф? — попита нетърпеливо.

Филип завъртя ръка в жеста „може би да, може би — не“.

— Сложно е. Направили са компромис. Земите, които са били отнети от узурпатори, ще бъдат възстановени на хората, които са ги притежавали по времето на стария крал Хенри.

— Точно това ми трябва! — възкликна веднага Ричард. — Баща ми беше граф по времето на крал Хенри.

— Млъкни, Ричард — сряза го Алиена и се обърна към Филип. — Та какво е усложнението?

Филип отвърна:

— Нищо в споразумението не казва, че Стивън трябва да го наложи. Вероятно няма да има никакви промени, докато Стивън умре и Хенри стане крал.

Ричард беше съкрушен.

— Но това го отменя!

— Не съвсем — отвърна Филип. — Означава, че ти си законният граф.

— Но аз трябва да живея като разбойник, докато Стивън умре… докато онова животно Уилям заема замъка ми — ядоса се Ричард.

— Не толкова силно — призова го Филип, щом някакъв свещеник мина недалече от тях. — Всичко това все още е тайна.

Алиена кипеше.

— Не приемам това. Не съм готова да чакам Стивън да умре. Чаках седемнайсет години, стига ми.

— Но какво може да направите?

Алиена се обърна към Ричард.

— Повечето графство те одобрява като законния граф. Стивън и Хенри сега са признали, че ти си законният граф. Трябва да си вземеш замъка и да управляваш като законния граф.

— Не мога да взема замъка. Уилям ще го е оставил с охрана.

— Имаш войска, нали? — заговори тя, оставяйки се да я понесе гневът и отчаянието. — Имаш правото на замъка и имаш силата да го вземеш.

Ричард поклати глава.

— За петнайсет години гражданска война знаеш ли колко пъти съм видял замък да е завзет с фронтален щурм? Николко. — Както винаги, придобиваше авторитет и зрялост, щом започнеше да говори за военни неща. — Почти никога не се случва. Град, понякога, но не и замък. Може да се предадат след обсада или да се спасят с подкрепления. И съм виждал да бъдат завземани със страх, хитрост или предателство. Но не от главната сила.

Алиена все пак не бе готова да го приеме. Не можеше да се примири с още години чакане и надежди.

— Та какво би станало, ако заведеш войската си до замъка на Уилям?

— Ще вдигнат подвижния мост и ще затворят портите, преди да успеем да влезем. Ще вдигнем лагер отвън. После Уилям ще дойде на помощ с войската си и ще нападне лагера ни. Но дори да го отбием, пак няма да вземем замъка. Замъците са трудни за щурмуване и лесни за отбрана — в това е смисълът им.

Докато говореше, зрънцето на една идея вече покълваше във възбудения й ум.

— Страх, хитрост или предателство — повтори тя.

— Какво?

— Виждал си замъци, превземани със страх, хитрост или предателство.

— Аа. Да.

— Което Уилям използва, когато ни отне замъка преди толкова години?

Филип ги прекъсна.

— Времената бяха други. Страната живееше в мира на стария крал Хенри от трийсет и пет години. Уилям изненада баща ви.

— Използва хитрост — процеди Ричард. — Проникна в замъка крадешком, с няколко души, преди да се вдигне тревога. Но приор Филип е прав: в днешно време не можеш да го пробуташ това. Хората са много по-бдителни.

— Бих могла да вляза — отвърна тя убедено, макар страхът да сви сърцето й още докато го изричаше.

— Разбира се, че би могла — ти си жена — каза Ричард. — Но след като влезеш, не би могла да направиш нищо. Точно затова ще те пуснат. Ти си безвредна.

— Престани да бъдеш толкова нагъл — кипна тя. — Убивала съм, за да те защитя и това е повече, отколкото ти си правил за мен, неблагодарно прасе такова, тъй че престани да ме наричаш „безвредна“.