Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Най-важното беше да попречи на разбойниците да избягат, поне докато се увери, че Ричард е пленен или убит. Реши да остави шепа доверени мъже, които да изостанат от главното ядро и да пометат всички по-повратливи, които се опитат да се измъкнат.

Уолтър чакаше с рицарите и войниците на мястото, където Уилям ги беше оставил преди два часа. Бяха нетърпеливи и духът им беше висок: очакваха лесна победа. Скоро след това подкараха в тръс по пътя за Уинчестър.

Уолтър яздеше до него мълчаливо. Едно от най-добрите му качества бе способността му да мълчи. Уилям беше установил, че повечето хора имаха навик да му дърдорят непрекъснато, дори когато няма нищо за казване, може би от нервност. Уолтър го уважаваше, но не се изнервяше от него: бяха заедно от дълго време.

Изпитваше позната смесица от нетърпеливо очакване и убийствен страх. Това бе едно от нещата на този свят, които вършеше добре и всеки път, когато го правеше, рискуваше живота си. Но този набег беше особен. Днес имаше шанс да унищожи човека, който бе като трън в плътта му от петнайсет години.

Към обед спряха в едно село, достатъчно голямо, за да има пивница. Уилям купи на мъжете хляб и бира, а конете бяха напоени. Преди да тръгнат ги запозна накратко с положението.

На няколко мили по-нататък свърнаха от пътя за Уинчестър. Пътеката, която хванаха, едва се виждаше и Уилям нямаше да я забележи, ако не беше я търсил. Щом поеха по нея, вече можеха да я следват, като наблюдаваха растителността: имаше ивица с четири-пет разтега ширина, без стари дървета.

Изпрати напред стрелци и за да им даде преднина задържа другите за няколко мига. Беше ясен януарски ден и голите дървета едва засенчваха хладната слънчева светлина. Уилям не беше ходил до кариерата от много години и вече не беше сигурен колко далече можеше да е. Само че на около миля от пътя започна да вижда следи, че пътят е използван: утъпкана растителност, счупени клони и млади дръвчета, разровена пръст. Зарадва се, че съобщението на Ремигий се потвърждава.

Чувстваше се натегнат като тетива на лък. Знаците станаха още по-явни: силно утъпкана трева, конска тор, човешки изпражнения. Толкова навътре в гората разбойниците не бяха полагали усилия да скрият присъствието си. Вече нямаше никакво съмнение. Разбойниците бяха тук. Битката скоро щеше да започне.

Скривалището трябваше да е близо. Уилям наостри слух. Всеки момент стрелците му щяха да започнат атаката и щеше да има викове и ругатни, болезнени крясъци и цвилене на подплашени коне.

Пътеката изведе на широко сечище и Уилям видя на около двеста разтега пред себе си входа на Кариерата на Сали. Нямаше никакъв шум. Нещо не беше наред. Стрелците му не стреляха. Графът потръпна от мрачно предчувствие. Какво се беше случило? Възможно ли беше стрелците му да са попаднали на засада и безшумно да са били изтребени от външни постове? Не всички, определено.

Но нямаше време да размишлява: разбойниците бяха под носа му. Пришпори коня си в галоп. Мъжете му го последваха и се понесоха към скривалището. Страхът му се изпари от възбудата на атаката.

Входът към кариерата приличаше на малък лъкатушещ пролом и вътре не можеше да види нищо, докато приближаваше. Озърна се нагоре и забеляза на билото на хълма стрелците си, загледани вътре. Защо не стреляха? Обзе го предчувствие за нещо ужасно и щеше да спре и да обърне, но нямаше как да спре и връхлитащите коне. С меча в дясната си ръка и стиснал юздите в лявата, с щита увиснал на врата му, нахлу в галоп в запустялата карира.

Там нямаше никой.

Чувството за провал го порази като удар в гърдите. Готов беше да избухне в сълзи. Всички признаци бяха налице: чувстваше се толкова сигурен. Разочарованието го жегна болезнено в корема.

Щом конете забавиха, Уилям видя, че разбойниците наистина са били тук доскоро. Имаше спретнати набързо навеси от клони и тръстика, останки от кухненски огньове и сметище. Един ъгъл беше заграден с няколко пръта и използван за коневръз. Тук и там по земята се валяха останки от човешко пребиваване: пилешки кости, празни чували, скъсана обувка, счупено гърне. Един-два от огньовете като че ли още димяха. За миг се обнадежди: може би току-що бяха напуснали и щеше да успее да ги догони! После видя самотна фигура, клекнала на земята до огъня. Приближи се. Фигурата се изправи. Беше жена.

— Виж ти, Уилям Хамли — заговори тя. — Пак закъсня, както обикновено.

— Нагла крава, езика ще ти изтръгна за това.

— Няма да ме пипнеш — отвърна тя спокойно. — Проклинала съм и по-силни от тебе. — Вдигна ръката си на лицето в жеста с трите пръста, като вещица. Рицарите се присвиха назад, а Уилям се прекръсти уплашено. Жената го гледаше безстрашно с две изумително златни очи. — Не ме ли познаваш, Уилям? — рече тя. — Веднъж се опита да ме купиш за един фунт. — И се изсмя. — Късмет имаш, че не успя тогава.