Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Трябваше да убие Ричард, разбира се. Въпросът бе как да го намери. Размисляше над този проблем по целия път до замъка и когато пристигна бе решил, че епископ Уейлрън може би държи ключа.

Влязоха в замъка на Уейлрън в комична панаирджийска процесия, графът на трътлесто пъстро конче, рицарите му — каращи волски коли. Уилям ревна на един от ратаите на епископа да доведе лекар за Хю и Люис, а на друг да намери свещеник да се помоли за душата на Гийом. Жерве и Уолтър отидоха в кухнята за бира, а Уилям влезе в цитаделата и го пуснаха в покоите на Уейлрън. Мразеше да моли епископа за каквото и да било, но Уейлрън трябваше да му помогне да намери скривалището на Ричард.

Уейлрън четеше свитък със сметки, безкрайни колони с числа. Най-сетне вдигна глава и видя гнева, изписан на лицето му.

— Какво се е случило? — В тона му имаше лека насмешка, която винаги ядосваше Уилям.

Той стисна зъби.

— Открих кой организира и ръководи тези проклети разбойници.

Уейлрън повдигна вежда.

— Ричард от Кингсбридж е.

— Аха. — Уейлрън кимна разбиращо. — Разбира се. Има логика.

— Има опасност — отвърна Уилям ядосано. — Наричат го „законния граф“. — Посочи с пръст към Уейлрън. — Не вярвам да искате семейството му да си върне властта над това графство — те ви мразят и са приятели с приор Филип, стария ви враг.

— Добре, успокой се. Напълно си прав. Не мога да допусна Ричард от Кингсбридж да вземе графството.

Уилям се отпусна на стола. Тялото го заболя. Напоследък един бой му се отразяваше както никога досега. Имаше разтегнати мускули, охлузени длани и отоци там, където бе понесъл удари или беше падал. „Едва на трийсет и седем съм“, помисли си той. „Това ли е началото на старостта?“

— Трябва да убия Ричард. Бъде ли премахнат той, бандитите му ще се разпаднат в безпомощна сган.

— Съгласен съм.

— Убиването му ще е лесно. Проблемът е в намирането му. Но вие можете да ми помогнете в това.

Уейлрън потърка с палец тънкия си нос.

— Не виждам как.

— Слушайте. Щом те са организирани, трябва да са някъде.

— Не разбирам какво имаш предвид. В гората са.

— Обикновено не можеш да намериш разбойници в гората, защото са разпръснати навсякъде. Повечето от тях не прекарват две нощи на едно и също място. Палят огън където им падне и спят под дърветата. Но ако искаш да организираш такива хора, трябва да ги събереш всички на едно място. Трябва да имаш постоянно скривалище.

— Значи трябва да открием местоположението на скривалището на Ричард?

— Точно така.

— Как предлагаш да го направим?

— Тук вие сте на ход.

Уейлрън не изглеждаше убеден.

— Обзалагам се, че половината хора в Кингсбридж знаят къде е той.

— Но няма да ни кажат. Всички в Кингсбридж ни мразят и двамата.

— Не всички — отвърна Уилям. — Не съвсем.

За Сали Коледата беше чудесна.

Повечето специална коледна храна беше сладка: куклички от хляб с джинджифил; ашуре с жито, яйца и мед; пери, сладкото крушово вино, което я караше да се кикоти; и коледните карантийки, чревца, варени с часове и опечени в сладък пай. Тази година имаше по-малко от тях заради глада, но на Сали все пак й беше хубаво.

Харесваше й украсяването на къщата със зеленика и окачването на „целуващото храстче“, което я караше да се кикоти повече и от крушовото вино. Първият мъж, който минеше през прага, носеше късмет, стига да е чернокос: таткото на Сали трябваше да стои вътре през цялата сутрин на Коледа, защото червената му коса щеше да донесе на хората лош късмет. Обичаше играта на „Рождеството“ в църквата. Обичаше да гледа монасите, облечени като източни крале, ангели и пастири и се захласваше от смях, когато всички лъжливи идоли паднеха, щом Светото семейство дойдеше в Египет.

Но най-хубавото от всичко беше момчето епископ. На третия ден на Коледата монасите обличаха най-младия послушник в расо на епископ и всеки трябваше да му се подчинява.

Повечето хора от града чакаха в манастирския двор да излезе момчето епископ. То неизбежно щеше да заповяда на по-старите и по-изтъкнати граждани да свършат някоя черна работа — да донесат дърва за огрев или да изринат кочините. Освен това се държеше важно и надуто, и с това се подиграваше на властниците. Предната година беше накарал сакриста да оскубе едно пиле: беше много смешно, защото сакристът нямаше представа как се прави и навсякъде се разхвърча перушина.

Появи се много тържествено, около дванайсетгодишно момче с дяволита усмивка, облечено в мораво копринено расо и с дървен жезъл в ръцете, яхнал раменете на двама монаси, докато останалите ги следваха. Всички запляскаха с ръце и завикаха. Първото, което направи, бе да посочи към приор Филип и да каже: