Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

На пейка пред къщичката на вратаря седеше дежурният страж и ядеше комат хляб. Беше немарлив на вид, с раздърпано облекло, а оръжейният му колан висеше на кука отзад в стаичката. Със сърце в гърлото и усмивка, която да скрие страха й, Алиена му показа мълчаливо кошницата си с яйца.

Махна й небрежно да продължи.

Премина първото препятствие.

Дисциплината беше хлабава. Беше разбираемо: това беше символична сила, оставена докато най-добрите мъже бяха заминали на война. Цялата възбуда беше другаде.

До този ден.

Дотук — добре. Алиена прекоси долния двор с изопнати нерви. Странно беше това усещане — да влиза в някогашния си дом като чужда, да бъде натрапник там, където някога имаше правото да ходи където си поиска. Огледа наоколо предпазливо, за да не издаде прекалено любопитство. Повечето дървени постройки бяха променени: конюшните бяха по-големи, кухнята беше преместена и имаше нова каменна оръжейна. Замъкът изглеждаше по-мръсен от някога. Но параклисът си беше тук — параклиса, където двамата с Ричард бяха седели в онази ужасна буря, потресени, изтръпнали и премръзнали. Няколко слуги в замъка подхващаха дневната си шетня. Един-двама войници обикаляха из двора. Изглеждаха застрашително, но това може би беше, защото тя знаеше, че ще я убият ако разберат какво се кани да направи.

Ако планът й успееше, до вечерта щеше отново да е господарката на този замък. Мисълта беше възбуждаща, но някак нереална — като чудесен, невъзможен сън.

Влезе в кухнята. Едно момче разпалваше огъня, а младо момиче режеше моркови. Алиена им се усмихна широко и рече:

— Двайсет и четири пресни яйца. — Постави кошницата си на масата.

— Готвачът не е станал още — каза момчето. — Ще трябва да изчакаш за парите си.

— Може ли да получа парче хляб за закуска?

— В голямата зала.

— Благодаря. — Остави кошницата си и излезе отново навън.

Прехвърли втория подвижен мост към горния двор. Усмихна се на стража при втората порта. Беше с разчорлена коса и кървясали очи. Той я изгледа от глава до пети и попита:

— И къде отиваш? — Гласът му беше закачливо предизвикателен.

— Да си взема закуска — отвърна тя, без да спира.

Той се ухили похотливо.

— Мога да ти дам нещо за ядене — подхвърли зад гърба й.

— Мога да го отхапя, обаче — отвърна тя през рамо.

Не я подозираха засега. Не им хрумваше, че една жена може да е опасна. Колко глупави бяха. Жените можеха да вършат повечето неща, които вършеха мъжете. Кой оставаше да ги върши, докато мъжете водеха войни или ходеха на кръстоносни походи? Имаше дърводелки, бояджийки, щавачки, пекарки и пивоварки. Самата тя беше един от най-важните търговци в графството. Длъжностите на една игуменка, ръководеща метох с монахини, бяха същите като на игумен. Та нали една жена, императрицата Мод, бе предизвикала гражданска война, продължила петнайсет години! И въпреки това тези дебелоглави войници не очакваха една жена да е вражески агент, защото не беше обичайно.

Изкачи бежешком стъпалата на цитаделата и влезе в залата. На вратата нямаше стюард, може би защото господарят го нямаше. „В бъдеще ще се погрижа на вратата винаги да има стюард“, помисли си тя, „все едно дали господарят си е у дома или не.“

Около малката маса закусваха двайсетина човека. Един-двама хвърлиха разсеяно поглед към нея щом влезе, но никой не й обърна внимание. Забеляза, че в залата е чисто и тук-там личаха следи от женска ръка: прясно варосани стени и приятно ухаещи билки, смесени с тръстиката, нахвърляна по пода. Елизабет бе оставила тук скромната си следа и това бе обнадеждаващ знак.

Без да заговаря с хората около масата, Алиена продължи към стълбището в другия край на залата. Стараеше се да изглежда все едно, че е в пълното си право да е тук, но всеки момент очакваше да я спрат. Стигна до подножието на стълбището, без да привлече внимание. После, докато тичаше нагоре към личните покои на втория етаж, някой подвикна зад нея:

— Не можеш да се качваш там… ей, ти!

Не реагира на гласа. Чу, че някой тръгна след нея.

Стигна горе задъхана. Щеше ли Елизабет да спи в главната спалня, заемана някога от баща й? Или си лягаше сама в стаята, която беше на Алиена? Поколеба се за миг с разтуптяно сърце. Допусна, че на Уилям вече трябваше да му е омръзнало Елизабет да спи всяка нощ с него и може би й беше позволил да си има лична стая. Алиена почука на по-малката стая и отвори вратата.

Оказа се права. Елизабет седеше до огъня по нощница и вчесваше косата си. Вдигна очи, намръщи се, а след това позна Алиена.