Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Особено го глождеше това, което някои говореха зад гърба му: че си го е заслужил, че се е отнасял към арендаторите си много жестоко и сега те си отмъщавали, че сам си го е докарал. Такива приказки го вбесяваха.

Селяците на Кауфорд изглеждаха стъписани и уплашени, когато Уилям влезе с рицарите си. Графът поглеждаше навъсено мършавите боязливи лица, които надничаха от праговете и бързо се скриваха. Тези хора бяха пратили свещеника си да измоли от него да разреши сами да мелят зърното си тази година, защото не могли да си позволят десятъка за мливаря. Уилям беше изкусен да му изтръгне езика за тази наглост.

Времето беше студено и по краищата на воденичния вир имаше лед. Водното колело беше замряло и воденичният камък не стържеше. От къщата до мелницата излезе някаква жена. Уилям изпита възбуда в слабините си, щом я погледна. Беше около двайсетгодишна, с хубаво лице и облак тъмни къдрици. Въпреки глада имаше едри гърди и яки бедра. Изглеждаше весела щом се появи, но при гледката с рицарите на Уилям лицето й бързо помръкна и тя веднага се шмугна вътре.

— Не ни хареса — подхвърли Уолтър. — Да беше видяла Жерве. — Беше стара шега, но все едно — всички се изсмяха.

Вързаха конете си. Групата не беше съвсем същата като тази, която Уилям бе събрал в началото на гражданската война. Уолтър все още беше с него, разбира се, както и Жерве Грозника, и Хю Брадвата. Но Жилбер беше умрял в неочаквано кървавата битка с каменоделците и го беше заместил Гийом. А Майлс беше загубил ръка в бой с мечове при игра на зарове в една пивница в Норуич и в групата беше влязъл Люис. Вече не бяха момчета, но говореха и се държаха все така, смееха се и пиеха, играеха комар и ходеха по курви. Уилям беше изгубил броя на пивниците, които бяха разбили, евреите, което бяха изтезавали и девиците, които бяха обезчестили.

Мелничарят излезе. Киселата му физиономия несъмнено се дължеше на повсеместната неприязън към мелничарите. Начумереният му поглед се замени с тревога. Това беше добре: Уилям обичаше хората да са притеснени, щом се появи.

— Не знаех, че имаш дъщеря, Вулфрик — рече ухилен Уилям. — Крил си я от мен.

— Онова е Маги, жена ми.

— Глупости. Жена ти беше проскубана дърта вещица, помня я.

— Моята Мей умря миналата година, лорде. Ожених се отново.

— Мръсно дърто псе такова! — ухили се Уилям. — Тая трябва да е с трийсет години по-млада от теб!

— Двайсет и пет…

— Стига за това. Къде е брашното ми? Един чувал на двайсет!

— Всичко е тук, лорде. Ако благоволите да влезем.

В мелницата се влизаше през къщата. Уилям и рицарите му последваха Вулфрик в единствената стая. Новата млада жена на мливаря беше коленичила пред огъня и слагаше цепеници. Когато се навеждаше, туниката й се изпъваше по задника. Месест беше, забеляза Уилям. Жена на мелничар последна щеше да гладува при лоша реколта, разбира се.

Уилям се спря, загледан в задника й. Рицарите се ухилиха, а мелничарят се притесни. Момичето се озърна, усети, че са я зяпнали и се изправи смутено.

Уилям й намигна и подхвърли:

— Донеси ни малко ейл, Маги — жадни хора сме.

Влязоха в мелницата. Брашното беше в чували, струпани около кръглото гумно. Не беше много. Обикновено чувалите бяха по-високо от човешки бой.

— Това ли е всичко? — рече Уилям.

— Беше толкова лоша жътва, лорде — отвърна Вулфрик боязливо.

— Моето къде е?

— Тук, лорде. — Посочи купчина с осем-девет чувала.

— Какво? — Лицето на Уилям пламна. — Това е моето? Докарал съм два фургона навън, а ти ми предлагаш това?

Лицето на Вулфрик още повече помръкна.

— Съжалявам, лорде.

Уилям ги преброи.

— Това са само девет чувала!

— Това е всичко — отвърна Вулфрик. Готов беше да се разплаче. — Виждате моите до вашите, и те са толкова…

— Лъжливо псе — изръмжа Уилям ядосано. — Продал си го…

— Не съм, лорде — настоя Вулфрик. — Това беше всичкото.

Маги влезе през прага с шест глинени халби с ейл на поднос. Поднесе го на всеки от рицарите. Всеки взе по халба и отпиха жадно. Уилям я пренебрегна. Твърде ядосан беше, за да пие. Тя остана пред него с последната халба на подноса.

— Всичко това какво е? — рече Уилям на Вулфрик и посочи останалите чували, двайсет и пет или трийсет, струпани около стените.

— Чака да си го приберат, лорде — виждате знака на собственика на чувалите…

Беше вярно: всеки чувал беше белязан с буква или знак. Можеше да е хитрина, разбира се, но Уилям нямаше как да разбере истината. Положението го побъркваше. Но нямаше начин да го приеме.