Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Идеята се беше развила в ума й и Алиена вече беше убедена, че би могла да проработи. Откриваше се възможност да изпълнят клетвите си. Ричард можеше да унищожи Уилям и да стане граф, а мирът и благоденствието на графството можеха да се възстановят… Колкото повече мислеше за това, толкова повече се възбуждаше.

— В тази днешна свада имаше над сто души. — Алиена се обърна към Елън. — Колко още има в горите?

— Безчет — отвърна Елън. — Стотици. Хиляди.

Алиена се надвеси над кухненската маса и очите й се впиха в Ричард. Заговори твърдо:

— Стани водачът им. Организирай ги. Научи ги да се бият. Планирай нападенията им. И ги хвърли на бой. Срещу Уилям.

Докато го казваше осъзна, че го увещава да изложи живота си на опасност и мисълта я изпълни тревога. Вместо да си върне графството, Ричард можеше да бъде убит.

Но той нямаше такива притеснения.

— За Бога, Али, знаеш ли, че може би си права! Бих могъл да имам своя войска и да я поведа срещу Уилям.

Алиена видя как пламна лицето му от дълго подхранваната омраза. Отново видя белега на отрязаното му ляво ухо и едва потисна жестокия спомен, заплашил да изплува на повърхността.

Ричард заговори разпалено:

— Мога да нападна стадата на Уилям. Да окрада овцете му, да избия сърните му, да разбия плевните му, да ограбя мелниците му. Боже мой, бих могъл да накарам тази гад да страда, ако имам своя войска.

Беше войник от край време, помисли Алиена. Това беше съдбата му. Въпреки страха й, възможността брат й да изпълни предопределението си я развълнува.

Той се сети за една пречка.

— Но как мога да намеря разбойниците? Те винаги се крият.

— Аз ще отговоря на това — каза Елън. — От пътя за Уинчестър се отклонява една обрасла с бурени пътека, която води до изоставена кариера. Там е скривалището им. Някога беше известна като „Кариерата на Сали“.

— Но аз нямам кариера! — викна седемгодишната Сали.

Всички се засмяха.

После се смълчаха отново.

Очите на Ричард бяха блеснали.

— Чудесно — промълви той. — Кариерата на Сали.

— Бяхме работили целия предобед, изтръгвахме един грамаден дънер на склона — разказваше Филип. — Когато се върнахме, брат ми Франсис стоеше ей там, при козарника и те държеше на ръце. Беше на един ден.

Джонатан беше сериозен. Това бе важен момент за него.

Филип огледа скита „Свети Джон в леса“. Наоколо вече нямаше много гора: през годините монасите бяха разчистили много акри и манастирчето беше обкръжено от ниви. Имаше повече каменни постройки — манастирския съвет, трапезарията и спалното — а и много други по-малки дървени плевници и мандри. Почти не приличаше на мястото, което бе напуснал преди седемнайсет години. Хората също бяха други. Няколко от онези млади монаси бяха заели отговорни позиции в Кингсбридж. Уилям Бовис, който преди години пакостливо беше замервал плешивото теме на наставника на послушниците, сега беше игумен тук. Някои се бяха махнали: онзи смутител Питър от Уеърхам беше в Кентърбъри и работеше за един амбициозен архидякон на име Томас Бекет.

— Чудя се какви са били — каза Джонатан. — Родителите ми, искам да кажа.

На Филип му домъчня за него. Самият той бе изгубил родителите си, но чак на шест години, тъй че можеше да си ги спомни съвсем добре: майка му, кротка и обичлива, баща му, висок, с черна брада и — поне за Филип — смел и силен. Джонатан нямаше дори и това. Знаеше за родителите си, че не са го искали.

— Можем да предположим много неща за тях — рече Филип.

— Нима? Какво?

— Били са бедни. Богати хора нямат причина да изоставят децата си. Нямали са приятели: приятелите знаят, когато очакваш бебе и питат, ако детето изчезне. Били са отчаяни. Само отчаяни хора могат да понесат да загубят дете.

Лицето на Джонатан се беше изопнало от непролетите сълзи. На Филип му се дощя да заплаче заради него — това момче, което според всички толкова много приличаше на него самия. Искаше му се да може да му даде някаква утеха, да му каже нещо топло за родителите му, което да го насърчи. Но как можеше да твърди, че са обичали момчето, след като го бяха оставили да умре?

— Но защо Господ прави такива неща? — промълви Джонатан.

В този въпрос Филип видя шанса си.

— Започне ли човек да си задава този въпрос, накрая изпада в душевен смут. Но в този случай мисля, че отговорът е ясен. Бог те е поискал за себе си.

— Наистина ли мислиш така?

— Не съм ли ти го казвал досега? Винаги съм го вярвал. Казах го още на монасите тук, в деня, в който беше намерен. Казах им, че Бог те е пратил тук за своя цел и нашият дълг е да те възпитаме в служба на Господа, за да бъдеш годен да изпълниш задачата, която Той ти е предначертал.