Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Погледна нагоре към новите трансепти. Задоволството от творението му бе помрачено от пукнатините. Бяха се появили отново в деня след голямата буря. Джак беше ужасно разочарован. Бурята беше изключително силна, разбира се, но неговият храм беше замислен да устои на сто такива бури. Поклати смутено глава и се изкачи по стълбището на куличката до галерията. Искаше му се да може да поговори с някой, който е строил подобна църква, но в Англия нямаше такъв, а дори и във Франция все още не бяха правили толкова висока.

Импулсивно подмина чертожния си под и продължи нагоре по стъпалата до покрива. Ламарината беше положена и той видя, че върхът, който беше преграждал потока на дъждовната вода, вече имаше широк улей, минаващ през основата му. Горе на покрива беше ветровито и всеки път, щом се окажеше близо до ръба, се стараеше да се хване за нещо: нямаше да е първият строител, издухан и пребил се от внезапен порив на вятъра. Вятърът тук горе винаги изглеждаше по-силен, отколкото на земята. Всъщност вятърът сякаш се усилваше несъразмерно, докато човек се изкачваше…

Застина на място, вторачен в празното. Вятърът се усилваше несъразмерно, докато човек се изкачваше. Това беше отговорът на загадката му. Не тежестта на неговия свод причиняваше пукнатините — беше височината. Сигурен беше, че е построил църквата достатъчно здрава, за да понесе тежестта, но не беше помислил за вятъра. Тези извисяващи се стени непрекъснато бяха блъскани от теченията и понеже бяха толкова високи, вятърът бе достатъчен, за да се пропукат. Застанал на покрива, докато усещаше силата на порива му, можеше съвсем точно да си представи въздействието му над строго балансираната конструкция под него. Толкова добре познаваше строежа си, че можеше почти да усети напрежението все едно, че стените бяха част от тялото му. Вятърът биеше косо срещу църквата също както биеше в него. И тъй като църквата не можеше да се наведе, тя се напукваше.

Беше напълно сигурен, че е намерил обяснението. Но какво трябваше да направи? Трябваше да подсили клерестория, за да може да издържи на вятъра. Но как? Да построи масивни контрафорси срещу стените означаваше да унищожи изумителния ефект от светлина и елегантност, които бе постигнал така успешно.

Но ако това бе цената, за да накара сградата да стои здраво, трябваше да го направи.

Отново слезе по стълбите. Вече не се радваше, макар най-сетне да бе разбрал проблема. Решението щеше да унищожи мечтата му. „Може би бях твърде арогантен“, помисли си Джак. „Толкова уверен бях, че мога да построя най-красивата катедрала на света. Защо си бях въобразил, че мога да се справя по-добре от всеки друг? Какво ме накара да си помисля, че съм по-различен? Трябваше точно да копирам плана на някой друг майстор и да се примиря“.

Филип го чакаше при чертожния под. Челото на приора се беше намръщило угрижено, а ивицата сива коса около бръснатото му теме беше разрошена. Като че ли не беше заспивал цялата нощ.

— Налага се да намалим разходите си — заговори без предисловие. — Просто нямаме достатъчно пари, за да продължим в сегашния темп.

Джак се беше страхувал от това. Ураганът бе унищожил реколтата в почти цяла южна Англия — със сигурност щеше да се отрази на манастирските финанси. Приказките за съкращения винаги го притесняваха. Боеше се в душата си, че ако строителството се забави прекалено, можеше да не доживее да види катедралата си довършена. Но не издаде страха си.

— Зимата иде — отвърна той небрежно. — Работата бездруго винаги се забавя по това време. А тази година зимата ще е ранна.

— Не съвсем — отвърна мрачно Филип. — Искам да съкратя разходите ни наполовина, веднага.

— Наполовина! — Не можеше да повярва.

— Зимното съкращение започва от днес.

Беше по-лошо, отколкото Джак бе очаквал. Сезонните работници обикновено напускаха някъде в началото на декември. Прекарваха зимните месеци в строене на дървени къщи или в правене на плугове и талиги за семействата си, или за да припечелят малко пари. Тази година семействата им нямаше да се зарадват, като ги видеха.

— Знаете ли, че ги връщате в домове, където хората вече гладуват?

Филип го изгледа ядосано.

— Разбира се, че го знаете — въздъхна Джак. — Съжалявам, че попитах.

Приорът каза твърдо:

— Ако не го направя сега, някоя неделя посред зима цялата работна сила ще се нареди на опашка за надниците си и ще им покажа на всички празно ковчеже.

Джак потръпна безпомощно.