Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Алиена се надигна. Раздвижването й стресна Елизабет и тя се събуди веднага.

Споходи ги една и съща мисъл. Отидоха до църковната врата, отвориха я и пристъпиха навън.

Дъждът беше спрял и вятърът бе затихнал. Слънцето не беше още изгряло, но утринното небе беше бисерно сиво. Алиена и Елизабет огледаха наоколо в ясната водниста светлина.

Селото го нямаше.

Освен църквата и една сграда не беше останала. Всичко наоколо беше сравнено със земята. Няколко тежки греди се бяха подпрели на страната на храма, но иначе само камъни от огнища, лъснали сред морето от кал, издаваха къде са били доскоро домовете на хората. В окрайнините на селото все още стърчаха пет-шест стари дървета, дъбове и кестени, макар че всяко от тях като че ли бе загубило по няколко едри клона. Нито едно младо дръвче не беше останало.

Стъписани от пълното опустошение, Алиена и Елизабет тръгнаха по доскорошната улица. Земята наоколо беше осеяна от парчета дърво и мъртви птици. Стигнаха до първата житна нива. Все едно, че стадо добитък беше тъпкало в нея през нощта. Зрелите стръкове пшеница лежаха стъпкани, начупени, изтръгнати от корен и отмити. Земята беше разровена и затънала в локви вода.

Алиена се ужаси.

— Боже Господи! — промълви тя. — Какво ще ядат хората сега?

Тръгнаха през полето. Поражението беше същото навсякъде. Изкачиха се на един нисък хълм и огледаха околността от билото. Накъдето и да погледнеха, виждаха опустошени от градушката жита, мъртви овце, поразени от гръм дървета, наводнени ливади и сринати до земята къщи. Разрухата бе ужасяваща и изпълни сърцето на Алиена със скръб. Сякаш Божията ръка беше паднала над Англия, ударила по земята и унищожила всичко, съградено от хората, освен църквите.

Опустошението беше потресло и Елизабет.

— Ужасно е. Не мога да повярвам. Нищо не е останало.

Алиена кимна мрачно.

— Нищо. Никаква жътва няма да има тази година.

— Какво ще правят хората?

— Не знам. — Обзета от страдание и страх, Алиена промълви: — Чака ни адска зима.

Една сутрин, четири седмици след голямата буря, Марта помоли Джак за още пари. Джак се изненада. Даваше й по шест пенса седмично за домакинството и знаеше, че Алиена й дава по още толкова. С това трябваше да храни четирима възрастни и две деца, и да снабдява две къщи с дърва за огрев и рогозки. Но в Кингсбридж имаше много семейства, които едва имаха шест пенса за всичко, за храна, облекло и за наем също така. Попита я защо й трябват още.

Беше притеснена.

— Всички цени са се вдигнали. Хлебарят иска по пени за самун от четири фунта и…

— Пени! За четири фунта? — Джак се възмути. — Трябва да си направим пещ и да си печем сами.

— Ами, понякога пека питки.

— Така е. — Спомни си, че беше ял питки два-три пъти последната седмица.

— Но цената на брашното също се е вдигнала, тъй че нямаме много — каза Марта.

— Трябва да си купим жито и да си го мелим сами.

— Не е разрешено. Длъжни сме да използваме манастирската воденица. А и житото също е станало скъпо.

— Разбира се.

Джак осъзна, че се държи глупаво. Хлябът беше скъп, защото брашното беше скъпо, а брашното беше скъпо, защото, житото беше скъпо, а житото беше скъпо, защото бурята беше убила реколтата и нямаше изход от това. Забеляза, че Марта е притеснена. Винаги се притесняваше, ако си помислеше, че е недоволен. Усмихна се да й покаже, че всичко е наред и я потупа по рамото.

— Не си ти виновна.

— Прозвуча ядосано.

— Не на теб.

Почувства се гузно. Знаеше, че Марта щеше по-скоро ръката си да отреже, отколкото да го мами. Всъщност не разбираше защо му е толкова предана. Ако беше любов, трябваше отдавна да е заглъхнала, защото и тя като целия свят знаеше, че Алиена е любовта на живота му. Понякога беше размислял дали да не я изгони от дома, просто за да я принуди да се поразмърда малко: може би така щеше да попадне на някой подходящ за нея мъж. Но в душата си знаеше, че нищо нямаше да се получи — най-много да я направи съвсем нещастна. Затова я беше оставил на мира.

Бръкна в туниката си за кесията и извади три сребърни пенита.

— Гледай да се оправиш с дванайсет пенса седмично.

Изглеждаше много. Плащаха му само двайсет и четири пенса седмично, макар да получаваше и добавки — свещи, дрехи и ботуши.

Изгълта останалата бира в халбата и излезе навън. Беше необичайно студено за ранна есен. Джак закрачи отривисто по улицата и влезе в манастирския двор. Все още беше малко преди разсъмване и бяха дошли едва няколко майстори. Тръгна по нефа и заоглежда основите. За щастие бяха почти довършени, тъй като зидането може би щеше да спре рано тази година заради студа.