Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Хвана момичето за ръката и я поведе, преди пазачът й да успее да направи каквото и да било. Графиня Елизабет тръгна с охота, ухилена като дете, пуснато от училище. Алиена се опасяваше, че пазачът може да тръгне след тях и да я издърпа, но в този момент блесна мълния и лекият дъжд се обърна в порой. Затича, дърпайки Елизабет със себе си и двете се втурнаха през гробищата към къщата до църквата.

Вратата зееше отворена. Нахлуха вътре. Алиена бе предположила, че това е къщата на свещеника и се оказа права. Един мъж с кисела физиономия в черна туника и с малък кръст на верижка на шията стана, щом двете влязоха. Алиена знаеше, че дългът на гостоприемството беше бреме за мнозина енорийски свещеници, особено сега. Очакваше съпротива и затова каза твърдо:

— Аз и спътниците ми се нуждаем от подслон.

— Добре сте дошли — отвърна със стиснати зъби свещеникът.

Беше двустайна къща с навес отстрани за животните. Не беше много чисто, въпреки че животните се държаха отвън. На масата имаше буре с вино. Едно малко куче заджафка настървено към тях щом седнаха.

Елизабет стисна ръката на Алиена.

— Много ви благодаря. — В сълзите й имаше сълзи на благодарност. — Ранулф щеше да ме накара да продължа — никога не ме слуша.

— Не беше нищо — отвърна Алиена. — Всички тези големи и силни мъже са страхливци в сърцата си.

Загледа я и с ужас разбра, че горкото момиче много приличаше на нея. Достатъчно лошо беше, че е съпруга на Уилям, но това, че бе вторият му избор, сигурно превръщаше живота й ад.

— Аз съм Елизабет Шайринг — каза Елизабет. — А ти коя си?

— Името ми е Алиена. От Кингсбридж съм.

Затаи дъх, зачудена дали Елизабет щеше да се сети по името й, че говори с жената, която е отхвърлила Уилям Хамли.

Но Елизабет беше твърде млада, за да помни онзи скандал и каза само:

— Какво необичайно име.

От задната стая влезе мърлява жена с простовато лице и месести голи ръце. Погледна ги предизвикателно и мълчаливо им предложи чаша вино. Алиена предположи, че е жената на свещеника. Сигурно я наричаше своята „домакиня“, тъй като на теория бракът бе забранен за духовниците. Жените на свещениците създаваха безкрайни неприятности. Принудата да ги изгонват беше жестока и обикновено носеше срам за Църквата. И макар повечето хора да твърдяха, че свещениците като цяло е редно да са целомъдрени, обикновено се отнасяха с търпимост във всеки конкретен случай, защото познаваха жената. Тъй че Църквата си затваряше очите за такива съюзи. „Бъди благодарна, жено — поне живееш с любимия си“, завидя й мислено Алиена.

Войникът и коларят влязоха вътре с намокрени от дъжда коси. Пазачът, Ранулф, застана пред Елизабет и рече:

— Не можем да спрем тук.

За изненада на Алиена, Елизабет се прекърши моментално.

— Добре — отвърна тя и стана.

— Сядай — каза Алиена и я дръпна долу. Изправи се пред пазача и размаха пръст пред лицето му. — Ако чуя още една дума от теб, ще повикам селяните да се притекат на помощ на графинята на Шайринг. Те знаят как да се отнасят с господарката си, за разлика от теб.

Видя, че Ранулф претегля на ум шансовете си. Опреше ли ножът до кокала, щеше да се справи с Елизабет, Алиена, с коларя и със свещеника също така. Но щеше да си има неприятности, ако се намесеха някои от селяните.

По някое време отвърна:

— Може би графинята би предпочела да продължим. — Погледна Елизабет нападателно.

Момичето изглеждаше уплашено.

— Е, ваше благородие — каза Алиена, — Ранулф покорно ви моли да му кажете волята си.

Елизабет я погледна.

— Просто му кажи какво искаш — подкани я Алиена окуражително. — Той е длъжен да изпълни волята ти.

Поведението й окуражи Елизабет. Тя си пое дълбоко дъх и рече:

— Ще си починем тук. Иди и се погрижи за конете, Ранулф.

Той измърмори примирено и излезе.

Елизабет го проследи с невярващ поглед.

— Тоя ще тегли една майна на тая работа — изтърси коларят й.

Свещеникът се намръщи на вулгарността му.

— Сигурен съм, че ще си е съвсем обикновен дъжд — каза той превзето. Алиена неволно се изсмя, а Елизабет също се присъедини. Имаше чувството, че момичето не се смее често.

Дъждът забарабани шумно и тя погледна през отворената врата. Църквата бе само на няколко крачки от къщата, но дъждът вече я скриваше. Щеше да е истински порой.

Обърна се към коларя си.

— Прибра ли колата на сухо?

Мъжът кимна.

— С животните.

— Добре. Не искам да ми се степа преждата.

Ранулф се върна, целият вир-вода.