Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Усети нечия ръка на рамото си и вдигна очи. Епископ Уейлрън стоеше пред него в пищното червено расо, което обличаше на светата Петдесетница. Черните му очи се взираха дълбоко в неговите и Уилям почувства, че никакви тайни не могат да останат скрити от този пронизващ поглед.

— Защо плачеш? — попита Уейлрън.

Уилям осъзна, че лицето му е обляно в сълзи.

— Къде е тя? — промълви в отговор.

— Отишла е да бъде пречистена с огън.

— Страда ли?

— Ужасно. Но можем да ускорим душите на тези, които обичаме, докато преминават през онова страшно място.

— Готов съм да направя всичко! — изхлипа Уилям. — Просто ми кажи какво!

Очите на Уейлрън лъснаха алчно.

— Построй храм — каза той. — Също като този. Но в Шайринг.

Хладен гняв обземаше Алиена всеки път, когато обикаляше из именията, които някога бяха подчинени на баща й. Всички заринати с пръст вади, паднали огради и запуснати срутени обори я ядосваха. Ливадите, обраснали с бурен, я натъжаваха. Запустелите изоставени села късаха сърцето й. Не беше просто заради лошите реколти. Графството можеше да изхрани хората си дори тази година, ако бе ръководено добре. Но Уилям Хамли нямаше понятие за добро стопанисване на земя. За него графството бе лично ковчеже с имане, а не владение, което изхранва хиляди хора. Когато крепостниците му нямаха храна, гладуваха. Когато арендаторите му не можеха да платят рентите си, изхвърляше ги. Откакто Уилям стана граф, обработваната площ се беше свила, защото земите на някои прогонени арендатори се бяха върнали до естественото си състояние. И нямаше ум да разбере, че в дългосрочен план това дори не е в негов личен интерес.

Най-лошото бе, че Алиена се чувстваше отчасти виновна. Беше владението на баща й, а двамата с Ричард не бяха успели да си го върнат. Бяха се предали, когато Уилям стана граф, а Алиена загуби всичките си пари. Но провалът все още я глождеше, а не беше забравила за клетвата пред баща си.

Докато пътуваше от Уинчестър за Шайринг с натоварения с прежда фургон и якия колар с меча на колана до нея на капрата, тя си спомняше как бе яздила някога по същия път с баща си. Той постоянно добавяше още земя за култивиране, като разчистваше участъци от гората, пресушаваше блата и разораваше склоновете на хълмовете. В лоши години винаги заделяше достатъчно зърно, за да осигури поданиците си, които бяха събрали лоша реколта или бяха твърде прегладнели, за да се погрижат сами за себе си. Никога не принуждаваше арендаторите си да продават животните си или плуговете си, за да платят рентата, защото знаеше, че ако направи това, няма да могат да работят земята другата година. Грижил се беше добре за земята, поддържал бе способността й да ражда както добър стопанин се грижи за дойна крава.

Винаги щом се сетеше за онези дни, за умния си, горд и непреклонен баща, я жегваше болка като от жива рана. Животът бе започнал да се обърква, след като им го бяха отнели. Всичко, което беше направила оттогава досега, й изглеждаше кухо, погледнеше ли назад във времето: животът с Матю в замъка бе като в сън; отиването в Уинчестър с напразната надежда да се види с краля; дори усилията й да поддържа Ричард, докато воюваше в гражданската война. Беше постигнала нещо, което в очите на хората изглеждаше успех: станала беше преуспяващ търговец на вълна. Но това й бе донесло само жалко подобие на щастие. Намерила беше начин на живот и място в обществото, който й даваше сигурност и стабилност, но в сърцето си все още бе наранена и скръбна… докато Джак влезе в живота й.

След това невъзможността да се омъжи за Джак бе опустошила всичко. Беше намразила приор Филип, на когото някога бе гледала като на свой спасител и наставник. От години не бе водила приятен човешки разговор с него. Разбира се, не беше негова вината, че не може да получи разтрогване. Но той бе настоял да живеят разделени и Алиена не можеше да не изпитва ненавист към него заради това.

Обичаше децата си, но се тревожеше за тях, след като се бяха родили в такова неестествено домакинство с баща, който си отиваше вечерта щом си легнеха да спят. За щастие, това засега не им се отразяваше лошо: Томи беше здраво хубаво момче, което обичаше да рита топка, харесваше надбягванията и игрите на войници, а Сали беше сладко замислено момиченце, което разказваше приказки на куклите си и обичаше да гледа Джак при чертожния му под. Постоянните нужди на двете деца и простичката им любов бяха единственото стабилно и нормално нещо в ексцентричния й живот.