Но този път беше друго.
Този път тя умря.
Първо очите й се затвориха. Тогава Уилям се поуспокои. Постепенно дъхът й започна да става по-плитък. Лицето й посивя въпреки циреите. Дори свещта сякаш започна да гори по-слабо и движещите се сенки вече не го плашеха. Накрая дъхът й просто секна.
— Ето — каза Уилям. — Вече е добре, нали?
Слугинята се разрева.
Седна до леглото й се загледа в спокойното й лице. Слугинята отиде да доведе свещеника, който рече сърдито:
— Защо не ме повикахте по-рано?
Уилям едва го чу. Остана с нея до разсъмване. После слугините го помолиха да напусне, за да могат да я „приготвят“. Уилям слезе в салона, където обитателите на замъка — рицари, войници, клирици и слуги — закусваха мълчаливо. Седна до младата си жена и пи малко вино. Един-двама от рицарите и домашният стюард му заговориха, но той не отвърна. По някое време Уолтър дойде и седна до него. Уолтър беше с него от много години и знаеше кога да мълчи.
— Конете готови ли са? — попита го Уилям.
Уолтър го погледна изненадано.
— За какво?
— За пътуването до Кингсбридж. Два дни път е — трябва да тръгнем тая сутрин.
— Не мислех, че ще ходим… при тези обстоятелства…
Кой знае защо това го ядоса.
— Казал ли съм, че няма да ходим?
— Не, милорд.
— Значи ще ходим!
— Да, милорд. — Уолтър стана. — Ще се погрижа веднага.
Потеглиха предобеда — Уилям и Елизабет, с обичайната свита от рицари и коняри. Уилям се чувстваше като в сън. Нещата наоколо като че ли се движеха покрай него, вместо обратното. Елизабет яздеше до него със синини по лицето и мълчеше. Когато спираха, Уолтър се грижеше за всичко. На всяко ядене Уилям хапваше залък хляб и изпиваше няколко чаши вино. Нощем задрямваше и се будеше на пресекулки.
Катедралата видяха отдалече над зелените поля, щом наближиха Кингсбридж. Старата катедрала беше тежко тромаво здание с малки прозорци като мънистени очи под клепачите на закръглените арки. Новата църква изглеждаше коренно различно, макар да не беше довършена все още. Беше висока и стройна, а прозорците изглеждаха невероятно големи. Щом се приближиха Уилям видя, че смалява манастирските сгради така, както старата църква изобщо не беше го правила.
Пътят бе оживен с многобройните ездачи и пешеходци, всички запътили се към Кингсбридж: службата на Петдесетница беше популярна заради това, че се провеждаше в ранно лято, докато времето бе хубаво и пътищата сухи. Тази година беше дошъл повече народ от обикновено, привлечен от приказките за новата сграда.
Уилям и свитата му взеха на галоп последната миля, като разпръсваха по пътя си небрежните пешеходци и изтрополиха по дървения подвижен мост, прехвърлящ реката. Кингсбридж беше вече един от най-тежко укрепените градове в Англия. Имаше яка каменна стена с бойници и на мястото, където мостът преди бе водил направо на главната улица, пътят бе преграден от иззидан с камък барбикан с огромни, тежки, обковани с желязо врати, които сега стояха отворени, но несъмнено се затваряха здраво през нощта. „Едва ли ще мога да изгоря този град повече“, помисли си смътно Уилям.
По главната улица хората го заглеждаха, докато яздеше нагоре към приората. Хората винаги гледаха Уилям, разбира се: той беше графът. Днес също тъй проявяваха интерес и към младата булка, която яздеше до него. От дясната му страна както винаги бе Уолтър.
Стигнаха в двора на манастира и слязоха пред конюшните. Уилям остави конете на Уолтър и се обърна да погледне църквата. Източният край, върхът на кръста, беше от другата страна на двора и скрит от погледа му. Западният, долният край на кръста все още не беше построен, но формата му бе очертана на земята с колове и изпънат канап, а някои от основите вече бяха положени. Между двете беше новата част, напречните страни на кръста, съставени от северния и южния трансепти, които се пресичаха помежду си. Прозорците наистина бяха толкова големи, колкото изглеждаха отдалече. Уилям в живота си не беше виждал толкова голяма сграда.
— Фантастична е — наруши Елизабет смиреното си мълчание.
Уилям съжали, че не беше я оставил.
Обзет от необясним трепет, той тръгна бавно по храмовия неф между линиите от колчета и канап с Елизабет след него. Първият просвет на нефа беше иззидан частично и създаваше впечатлението, че крепи огромната островърха арка, която оформяше западния вход към пресечната точка между трансептите. Уилям премина под невероятната арка и се озова в препълненото с хора пространство.
Читать дальше