Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Към края на пътуването, докато се връщаха през леса в ясната пролетна утрин, младият Джонатан рече:

— Чудя се защо Господ кара хората да гладуват.

Беше въпрос, който всеки млад монах задаваше рано или късно, и имаше много отговори на него. Филип отвърна:

— Не обвинявай Господ за глада.

— Но Господ направи времето, което причини лошите жътви.

— Гладът не се дължи само на лошите жътви — отвърна Филип. — Винаги има лоши реколти на всеки няколко години, но хората не гладуват. Особеното в тази криза е, че идва след толкова много години гражданска война.

— Каква е разликата?

Отговори Ричард, войникът.

— Войната е лоша за земеделието. Стоката се коли, за да се изхрани войската, нивите се палят, за да не се оставят на врага и стопанствата запустяват, докато рицарите са на война.

Филип добави:

— А когато бъдещето е несигурно, хората нямат охота да влагат време и сили в разчистване на нова земя, в увеличаване на стада, в копаене на вади и градене на плевници.

— Ние не сме спирали тези работи — каза Джонатан.

— С манастирите е друго. Но повечето обикновени селяни оставят фермите си да запустеят по време на боевете, тъй че като дойде лошото време не са в добра форма да го издържат. Монасите гледат по-надалече. Но ние имаме друг проблем. Цената на вълната се е смъкнала заради глада.

— Не виждам връзката — призна Джонатан.

— Предполагам, че е защото гладуващите хора не купуват дрехи. — За първи път, откакто Филип помнеше, цената на вълната бе престанала да се вдига ежегодно. Беше се принудил да забави строежа на катедралата, да спре да приема нови послушници и да изключи виното и месото от храната на монасите. — За жалост, това означава, че ще пестим, докато все повече обеднели хора идват в Кингсбридж да търсят работа.

— И накрая ще се наредят на опашка пред манастирската порта за безплатен конски хляб и каша — каза Джонатан.

Филип кимна мрачно. Късаше му се сърцето да гледа здрави и силни мъже, пропаднали дотам, че да просят хляб, защото не могат да си намерят работа.

— Но запомни, причинява го войната, а не лошото време.

А Джонатан отвърна с младежка страст:

— Дано да има специално място в ада за графове и крале, които причиняват такова нещастие.

— Дано… Вси светии, какво е онова там?

От храстите бе изскочила някаква странна фигура и тичаше презглава към Филип. Дрехите му бяха опърпани, косата — разрошена, а лицето му бе почерняло от мръсотия. Филип си помисли, че горкият човек просто бяга от разярен глиган или дори че го е подгонила мечка.

После мъжът налетя и се хвърли върху него.

Филип беше толкова изненадан, че падна от коня си.

Нападателят падна върху него. Миришеше като животно, а и нечленоразделното пръхтене, което излизаше от гърлото му, беше като на див звяр. Филип се завъртя и зарита. Мъжът като че ли се опитваше да се докопа до кожената торба, която бе окачил през рамо. Филип разбра, че се опитва да го ограби. Нищо нямаше в торбата, освен една книга, „Песни Соломонови“. Филип се забори отчаяно, за да се освободи, не защото бе толкова привързан към книгата, а заради отвратителната мръсотия и воня на крадеца.

Но се беше оплел в каишката на торбата, а крадецът не пускаше. Превъртяха се върху коравата земя. Филип се мъчеше да се отскубне, а крадецът — да отскубне торбата. Едва забеляза, че конят му е побягнал.

Изведнъж Ричард спипа крадеца и го издърпа. Филип се превъртя и остана седнал на земята, замаян и без дъх. Вдиша чистия въздух облекчен, че се е измъкнал от гадната прегръдка. Опипа се по ръцете и краката. Беше понатъртен, но нямаше нищо счупено. Чак тогава се обърна към другите.

Ричард беше проснал крадеца на земята и стоеше над него, с едното стъпало между плешките на мъжа и с върха на меча опрян на тила му. Джонатан държеше двата коня и гледаше объркано.

Разтреперан, приорът се вдигна на крака. Чувстваше се изтощен. „На годините на Джонатан можех да падна от кон и отново да се метна на него веднага“, помисли си той.

— Дръж тая хлебарка под око, аз ще хвана коня ти — каза Ричард. Подаде му меча си.

— Добре — отвърна Филип, но избута меча му. — Това няма да ми трябва.

Ричард колебливо прибра оръжието си в ножницата. Крадецът остана да лежи неподвижно. Краката му, щръкнали под туниката, бяха тънки като вейки и същите на цвят. И беше бос. Филип изобщо не беше застрашен: горкият човек нямаше сили и едно пиле да удуши. Ричард тръгна да прибере коня му.

Крадецът видя, че се отдалечава и се напрегна. Филип разбра, че се кани да побегне и го спря с думите: