— Би ли искал да хапнеш нещо?
Крадецът вдигна глава и го погледна все едно, че го мислеше за луд.
Филип отиде при коня на Джонатан и отвори дисагите. Извади комат хляб, разчупи го и подаде половината на окаяника. Мъжът го награби невярващо и тутакси натика повечето в устата си.
Филип седна на земята и го загледа. Ядеше като животно, опитваше се да изгълта колкото може повече, преди да са му го измъкнали от ръцете. Отначало Филип го беше взел за старец, но след като можеше да го види по-добре разбра, че всъщност беше доста млад, може би към двайсет и пет годишен.
Ричард се върна, повел коня му. Възмути се като видя крадеца да седи и да яде.
— Защо си му дал от храната ни?
— Защото умира от глад.
Ричард замълча, но изражението му говореше, че според него монасите трябва да са луди хора.
След като изяде хляба, Филип го запита:
— Как ти е името?
Мъжът го погледна боязливо. Мълчеше. Филип остана с чувството, че от доста време не беше говорил с друго човешко същество. Най-сетне отвърна:
— Дейвид.
Все още беше с разсъдъка си, разбра приорът.
— Какво те е сполетяло, Дейвид?
— Загубих си фермата след последната жътва.
— Кой е господарят ти?
— Графът на Шайринг.
Уилям Хамли. Не беше изненадващо.
Хиляди селяни арендатори не бяха успели да платят рентата си след три лоши жътви. Когато арендаторите на Филип задлъжнееха, той просто опрощаваше рентата. Иначе хората осиромашаваха и бездруго щяха да дойдат в приората да просят милостиня. Други земевладелци, особено граф Уилям, се възползваха от кризата, за да прогонят арендаторите и да си присвоят фермите им. Заради това горските разбойници ставаха все повече и нападаха пътниците. Затова трябваше да води Ричард навсякъде със себе си за охрана.
— А семейството ти?
— Жена ми взе бебето и се върна при майка си. Но там няма място за мен.
Позната история. Филип рече:
— Грехота е да посягаш на монах, Дейвид, и е грехота да живееш от кражба.
— Но как да живея? — викна мъжът.
— Ако ще стоиш в гората, по-добре лови птици и риба.
— Не знам как!
— И за крадец хич те няма. Какъв шанс имаше, без оръжие и срещу трима ни, а и Ричард тука е въоръжен до зъби?
— Отчаян бях.
— Е, другия път като се отчаеш, иди при някой манастир. Винаги ще се намери нещо за ядене за сиромах човек.
Филип се вдигна на крака. Догорча му на устата от лицемерието. Знаеше, че манастирите не можеха да изхранят всички скитници из горите. За повечето от тях наистина нямаше друг изход, освен кражбата. Но ролята му на този свят бе да напътства към праведен живот, а не да извинява греха.
Нищо повече не можеше да направи за този окаяник. Взе юздите на коня от Ричард и се качи. Отоците от падането щяха да го болят още дни наред.
— Върви по пътя си и повече не греши — повтори той думите на Иисус и подкара коня си.
— Прекалено си добър, няма що — измърмори Ричард до него, щом поеха по пътя.
Филип поклати глава.
— Бедата е, че не съм достатъчно добър.
В неделята преди Петдесетница Уилям се ожени.
Идеята беше на майка му.
Реган години наред му бе натяквала да си намери съпруга и да си отгледа наследник, но все беше отлагал. Жените го отегчаваха и по някакъв непонятен за него начин го притесняваха. Непрекъснато я уверяваше, че скоро ще се ожени, но нищо не правеше по въпроса.
Накрая тя му намери невяста.
Казваше се Елизабет. Беше дъщерята на Харолд от Уеймаут, богат рицар и силен поддръжник на Стивън. Както майка му обясни, с малко усилие можеше да си е намерил и по-добра партия — можеше да се е оженил за дъщеря на граф — но след като не беше благоволил да помисли за това, и Елизабет вършеше работа.
Уилям я беше видял в кралския двор в Уинчестър и майка му бе забелязала, че се е вторачил в нея. Имаше хубаво лице, буйни светлокафяви къдрици, голям бюст и тесни бедра — точно неговия тип.
Беше на четиринайсет години.
Докато я гледаше, Уилям си представяше как я среща в някоя тъмна нощ и я насилва в някоя задна уличка на Уинчестър, но за брак изобщо не беше му хрумвало. Само че майка му бързо бе установила, че баща й е склонен да се съгласи, а самото момиче е послушно дете и ще направи каквото той каже. След като увери Уилям, че няма да се повтори унижението, което Алиена бе нанесла на фамилията им, тя уреди срещата.
Уилям беше изнервен. Предния път, когато го беше правил, беше неопитен двайсетгодишен младеж, син на рицар, отиващ на среща с високомерна благородна млада дама. Но сега беше закален в битки мъж на трийсет и седем години и вече десета година граф на Шайринг. Глупаво беше да е изнервен от среща с четиринайсетгодишно момиче.
Читать дальше