Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

На разсъмване Джак направи още една обиколка с приора. Двамата току поглеждаха с тревога към хоризонта за идващи конници. Оградата край реката бе почти завършена, като всички дърводелци се бяха струпали да запушат последните няколко разтега. На другите две страни земните насипи вече бяха високи един човешки бой, а дълбочината на рова отвън им даваше още три-четири стъпки височина: мъж можеше и да се изкатери по насипа с усилие, но трябваше да слезе от коня си. Стената също беше висока един човешки бой, но последните три-четири реда от каменния зид бяха съвсем слаби, защото хоросанът не беше стегнал. Само че врагът нямаше да го разбере, преди да се опитат да изкатерят стената, а в този момент това дори можеше да ги разсее.

Освен малките пролуки в оградата работата беше свършена и Филип даде нови разпоредби. По-старите хора и децата трябваше да идат в манастира и да се укрият в монашеската трапезария. Джак беше доволен: Алиена щеше да стои с Томи и двамата щяха да са достатъчно отдалечени от битката. Майсторите трябваше да продължат със строенето, но някои от работниците вече съставяха бойни отряди под командата на Ричард. Всяка група щеше да брани участъка от стената, който е строила. Мъжете и жените от града, които имаха лъкове, щяха да са строени и трябваше да мятат стрели по врага. Хората без оръжие щяха да хвърлят камъни и вече трупаха купчини, за да са готови. Врялата вода бе още едно полезно оръжие и над огньовете се нагряваха казани, готови да се излеят върху нападателите по стратегическите места. Няколко мъже от града имаха мечове, но те щяха да са най-безполезните оръжия: стигането до ръкопашен бой означаваше, че врагът е надделял и строенето на стената щеше да било напразно.

Вече две денонощия Джак будуваше. Главата го болеше и клепачите му лепнеха. Седеше на сламения покрив на една къща близо до реката и гледаше над нивите, докато дърводелците припряно довършваха оградата. Изведнъж се сети, че хората на Уилям можеха да изстрелят запалени стрели над стената и да се опитат да запалят града, без да се налага да пробиват през отбраната. Слезе уморено от покрива и забърза към манастирския двор. Там намери Ричард, комуто беше хрумнало същото и вече бе изпратил някои от монасите да осигурят бъчви с вода и ведра на стратегическите места по краищата на града.

Тъкмо напускаше приората, когато чу разтревожени викове.

С разтуптяно сърце се изкатери на покрива на конюшнята и загледа над нивите на запад. По пътя, водещ към моста, на около миля разстояние, облак прах издаваше приближаваща се голяма група конници.

До този момент в цялата работа имаше елемент на нереалност. Но мъжете, които искаха да подпалят Кингсбридж, вече бяха там, препускаха по пътя и изведнъж опасността се очерта грозно реална.

Обзе го внезапен подтик да намери Алиена, но нямаше време за това. Скочи от покрива и затича по хълма към речния бряг. Около последния зев в дървената ограда се беше събрала тълпа мъже. Пред очите му набиха в земята последните пилони и наковаха припряно хоризонталните греди отзад. Повечето хора от града бяха по укреплението, без потърсилите убежище в трапезарията. Малко след Джак Ричард дойде бежешком и извика:

— От другата страна на града няма никой! Може друга група да се промъква зад нас! Върнете се на постовете си, бързо! — Пръснаха се, а той замърмори на Джак: — Никаква дисциплина няма, никаква!

Джак се загледа над полето, докато прашният облак се приближи и фигурите на отделните конници се откроиха. Приличаха на дяволи от ада, озверели от страст да сеят смърт и разруха. Съществуваха, защото графове и крале се нуждаеха от тях. Филип можеше да е проклет глупак за неща като любов и брак, но поне бе намерил начин да властва над хора без помощта на такива диваци.

Беше ли подходящ моментът за подобни размишления? Това ли си мислеха хората, когато им предстоеше да умрат?

Конниците се приближиха. Бяха повече от предсказаните от Ричард петдесет. Джак прецени, че трябваше да са по-скоро към стотина. Продължиха натам, където доскоро бе мостът. После започнаха да забавят. Джак се обнадежди, когато спряха рязко и дръпнаха юздите на конете си на моравата оттатък реката. Когато зяпнаха в съвсем новата крепостна стена, някой близо до Джак започна да се смее. Друг наблизо подхвана и смехът се разнесе като горски пожар, тъй че много скоро петдесет, сто, двеста мъже и жени ревяха от смях към обърканите войници, застинали на другата страна на реката, без да има с кого да се бият.