Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Възможността да се стигне до ръкопашен бой го ужасяваше. Никога не беше се учил да се бие, никога не беше боравил с меч — не че имаше — и единственият му опит в бой беше когато Алфред го беше пребил. Чувстваше се безпомощен.

Конниците налетяха отново, а останалите без коне се закатериха по насипа. Върху тях заваляха камъни и стрели. Джак зареждаше и стреляше, зареждаше и стреляше като навит на пружина. Няколко нападатели паднаха под дъжда от метателни оръжия. Точно пред него един от ездачите падна и загуби шлема си, главата му с жълтата коса се оголи: беше самият Уилям.

Никой от конниците не успя да се добере до върха на насипа, но няколко от спешените мъже успяха, за ужас на Джак, и защитниците на града се видяха принудени да влязат в ръкопашен бой с тях, като отбиваха мечовете и пиките с колове и брадви. Няколко нападатели прехвърлиха билото и той видя как трима граждани недалече от него паднаха под мечовете им. Сърцето му се изпълни с ужас: защитниците губеха.

Но скоро всеки нападател се оказа обкръжен от осем-десет бранители на стената, които ги запердашиха с тояги и засякоха безмилостно с брадвите си, и макар няколко граждани да паднаха ранени, всички нападатели бързо бяха избити. След това гражданите започнаха да отблъскват другите надолу по склона на насипа. Щурмът забави. Останалите все още на коне се оттеглиха и се струпаха разколебани на равното, докато по дигите тук и там продължаваха единични боеве. Джак спря да си поеме дъх, благодарен за краткия отдих и зачака със страх следващия ход на врага.

Уилям вдигна високо меча си и изрева, за да привлече вниманието на хората си. Завъртя го в кръг да ги призове и посочи с върха му към стените. Престроиха се и се приготвиха за нова атака.

В този момент Джак видя своя шанс.

Вдигна един камък, зареди прашката си и внимателно се прицели в Уилям.

Камъкът излетя във въздуха право като зидарска линия и удари Уилям в челото, толкова силно, че се чу как изпука костта.

Уилям рухна на земята.

Разколебани, хората му се спряха и щурмът прекъсна.

Един грамаден тъмнокос мъж скочи от коня си и затича към Уилям. Джак като че ли разпозна в него Уолтър коняря, неотлъчния му спътник. Без да пуска юздите на коня си, Уолтър коленичи до изпруженото на земята тяло на господаря си. За миг Джак се обнадежди, че може да го е убил. После Уилям се раздвижи и подкрепян от Уолтър се вдигна на крака. Изглеждаше зашеметен. Всички от двете страни на битката ги гледаха. За миг пороят от камъни и стрели секна.

Още замаян, Уилям яхна на коня на Уолтър с негова помощ, след което и той се качи зад него. Последва миг колебание, докато всеки се чудеше дали Уилям ще може да продължи. Уолтър размаха меча си в кръг да ги събере. След това, за неизразимо облекчение на Джак, посочи към горите.

Пришпори коня си и препусна назад.

Другите конници го последваха. Останалите все още по насипите се отказаха, отстъпиха и побягнаха през полето след водача си. Няколко камъка и стрели профучаха след тях над ечемичените ниви.

Хората на града ликуваха.

Джак се озърна наоколо замаян. Свършило ли беше? Едва можеше да го повярва. Огньовете гаснеха — жените бяха успели да ги потушат. По насипите подскачаха мъже и се прегръщаха. Ричард дойде при него и го плесна по рамото.

— Стената го направи, Джак. Твоята стена.

Граждани и монаси се струпаха около двамата, да поздравят Джак и да си стиснат ръцете един друг.

— Окончателно ли си отидоха? — попита Джак невярващо.

— О, да — отвърна Ричард. — Няма да се върнат, след като вече разбраха, че сме решени да браним стените. Уилям знае, че не можеш да завземеш укрепен град, ако хората са решени да ти се противопоставят. Не и без голяма войска и шест месечна обсада.

— Значи свърши — изтърси глупаво Джак.

Алиена се провря през тълпата, понесла Томи на ръце. Джак я прегърна щастлив. Бяха живи, бяха заедно и той се чувстваше прекрасно.

Изведнъж усети умората от двудневното безсъние и му се дощя да се смъкне и да легне на земята. Но нямаше да стане. Двама млади зидари го награбиха и го вдигнаха на раменете си. Надигнаха се възгласи. Понесоха го и тълпата се проточи след тях. Искаше му се да им каже, че не той ги е спасил, че самите те го бяха направили. Но знаеше, че нямаше да го слушат. Хората имаха нужда от герой. Щом вестта се разнесе и целият град разбра, че са спечелили, виковете станаха оглушителни. Бяха живели в страх от Уилям години наред, помисли си Джак, но днес бяха спечелили свободата си. Носеха го из града в триумфална процесия, а той махаше с ръце и се смееше, и копнееше за мига, когато щеше да може да отпусне глава и да затвори очи в блажен сън.