Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Алиена, страх ме е от това, което ще стане утре.

— И мен ме е страх. И смятам, че е редно да ни е страх заедно.

Разбираше, че трябва да отстъпи кротко, но беше твърде притеснен.

— Върви по дяволите, тогава — каза ядосано и излезе.

Постоя навън, вдишвайки хладния нощен въздух. След малко се успокои. Още беше ужасно притеснен, но беше глупаво да се кара с нея: на заранта и двамата можеше да умрат.

Върна се вътре. Тя стоеше натъжена там, където я бе оставил.

— Обичам те — каза й той. Прегърнаха се и дълго постояха така.

Когато излезе отново навън, луната се беше вдигнала. Успокои се с мисълта, че Алиена дори може да е права. Може би тук щеше да е в по-голяма безопасност, отколкото в горите. Така поне щеше да знае дали е в беда и да направи всичко по силите си, за да я защити.

Знаеше, че няма да може да заспи, дори да си легне. Изпитваше глупав страх, че всички може да останат да спят след полунощ и никой да не се събуди до заранта, когато хората на Уилям ще нахлуят, за да колят и палят. Закрачи неспокойно около града. Беше странно: до ден-днешен Кингсбридж не бе имал никаква отбрана. Каменните зидове бяха до кръста високи, което не стигаше. Оградите бяха високи, но все още имаше достатъчно пролуки, за да нахлуят набързо през тях стотина конници. Земните насипи не бяха достатъчно високи, за да не може да ги преодолее един добър боен кон. Още имаше много работа да се свърши.

Спря се на мястото, където доскоро се простираше мостът. Беше разглобен на части и прибран в манастира. Джак се загледа над огряната от луната вода. Забеляза някаква загърната в сянка фигура да се приближава покрай линията на дървената ограда и го обзе суеверен страх, но се оказа само приор Филип, безсънен като него самия.

Ядът му към Филип за момента бе засенчен от заплахата с Уилям и Джак не изпита неприязън, щом приорът спря до него. Каза:

— Ако преживеем това, трябва да престроим стената, част по част.

— Съгласен съм — отвърна Филип въодушевено. — Трябва да си поставим за цел до една година да имаме каменна стена около целия град.

— Точно тук, където мостът прехвърля реката, бих поставил порта и барбикан, да задържаме някои хора навън, без да разваляме моста.

— В организирането на градска отбрана, нас, монасите, не ни бива много.

Джак кимна. Не им беше присъщо да се въвличат в каквото и да е насилие.

— Но ако вие не го организирате, кой тогава?

— А братът на Алиена, Ричард?

Идеята го изненада, но след миг размисъл Джак осъзна, че е чудесна.

— Той ще се справи добре. Ще го извади от безделието, а и няма да ми се налага да го издържам повече — каза той зарадван. Колкото и неохота да изпитваше, погледна Филип с възхищение.

— Нищо не може да ви спре, а?

Филип сви рамене.

— Да можеше само всичките ни проблеми да се решат толкова просто.

Джак отново помисли за стената.

— Кингсбридж май вече ще е укрепен град завинаги.

— Не завинаги, но до Второто пришествие — със сигурност.

— Знае ли човек — каза Джак замислено. — Може да дойде време, когато диваци като Уилям Хамли няма да са на власт. Когато законите ще защитават обикновените хора, вместо да ги заробват. Когато кралят ще носи мир, вместо война. Помислете за това — време, когато градовете в Англия няма да се нуждаят от крепостни стени!

Филип поклати глава.

— Какво въображение. Това няма да стане преди Съдния ден.

— Предполагам.

— Трябва да е почти полунощ. Време е да почнем отново.

— Филип. Преди да си тръгнал.

— Какво?

Джак си пое дъх.

— Все още има възможност да променим плана си. Бихме могли да евакуираме града веднага.

— Уплашен ли си, Джак? — попита кротко приорът.

— Да. Но не за себе си. За семейството ми.

Филип кимна.

— Погледни го така. Ако сега избягаме, може би утре ще си в безопасност. Но Уилям може да дойде в друг ден. Ако утре му позволим да прави каквото си ще, винаги ще живеем в страх. Ти, аз, Алиена, също и малкият Томи. Ще порасте в страх от Уилям или такива като Уилям.

Джак осъзна, че приорът е прав. Ако искаха децата като Томи да израснат свободни, родителите им трябваше да престанат да бягат от Уилям.

Джак въздъхна.

— Добре.

Филип отиде да удари камбаната. Беше господар, който поддържаше мир, въздаваше правосъдие и не потискаше бедните хора под себе си, помисли си Джак. Но трябваше ли наистина да се е обрекъл на целомъдрие, за да прави това?

Камбаната заби. Зад спуснатите кепенци на къщите грейнаха светлини и майсторите заизлизаха навън, триеха сънено очи и се прозяваха. Започнаха работата бавно, като на места възникнаха пререкания с работниците. Но Филип бе накарал манастирската пекарна да заработи, скоро дойдоха топлият хляб и прясното масло, и хората се ободриха.