Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Слънцето се извиси в ясното синьо небе. Щеше да е горещ ден. Магерницата снабдяваше строежа с бурета бира, но Филип нареди да я разреждат с вода и Джак одобри. Хората, които се трудеха тежко, щяха да пият много в този ден и не искаше да изпопадат заспали.

Въпреки ужасната заплаха, цареше някак неуместно весело настроение. Беше като на празник, когато цялото градче върши нещо заедно, като правенето на хляб на Празника на жътвата или пускането на горящи свещи по водата на Еньовден. Хората като че ли забравяха за опасността, станала причина за работата им. Само че Филип видя няколко души да напускат дискретно градчето. Или щяха да се опитат да се скрият из горите, или, по-вероятно, имаха роднини в околните села, които щяха да ги приемат. Все пак почти всички останаха.

По обед Филип отново би камбаната и работата спря за обеда. Филип обиколи стената с Джак, докато работниците се хранеха. Въпреки оживената дейност, като че ли не бяха постигнали много. Каменните стени едва бяха стигнали нивото на земята, земните насипи все още бяха ниски купчини кал, а в дървените огради имаше големи пролуки.

В края на обиколката им Филип попита:

— Дали ще го свършим навреме?

През целия предобед Джак преднамерено се беше държал бодро и оптимистично, но сега си наложи да даде реалистична оценка.

— При тази скорост, не — отвърна той унило.

— Какво можем да направим, за да ускорим нещата?

— Единственият начин да се строи по-бързо е да се строи по-лошо, обикновено.

— Тогава да строим по-лошо. Но как?

Джак помисли.

— В момента имаме зидари, които правят стени, дърводелци, които коват огради, работници, които правят изкопи и насипи и граждани, които карат и носят. Но повечето дърводелци могат да зидат права стена, а повечето черноработници могат да правят дървена ограда. Тъй че да вземем дърводелците да помагат на зидарите, да накараме работниците да коват огради, а градските хора да копаят и хвърлят пръстта на насипите. Щом работите тръгнат гладко, монасите могат да забравят за организирането и да се заемат с черна работа.

— Добре.

Дадоха новите заповеди, докато хората привършваха с обяда. Това не само щеше да е най-лошо построената стена в Англия, помисли си Джак. Сигурно щеше и да е най-малотрайната. Ако до седмица още стоеше, щеше да е чудо.

Следобеда хората започнаха да се изморяват, особено станалите посред нощ. Празничната атмосфера набързо се изпари и работниците продължиха с мрачна решимост. Каменните стени растяха, ровът ставаше все по-дълбок, а пролуките в дървената ограда започнаха да се затварят. Спряха работата за вечеря, докато слънцето се снишаваше на запад, после започнаха отново.

Когато се стъмни стената не беше готова.

Филип постави постове, разпореди се всички, освен охраната да поспят няколко часа и съобщи, че ще удари камбаната в полунощ. Изтощените граждани се върнаха по къщите си.

Джак отиде до дома на Алиена. Двамата с Ричард още бяха будни. Каза й:

— Искам да вземеш Томи и да идете да се скриете в горите.

Мисълта се беше въртяла в главата му през целия ден. Отначало бе отхвърлил идеята. Но докато времето течеше, връщаше се към ужасния спомен с опожаряването на панаира от Уилям и накрая реши да я прати извън града.

— Предпочитам да остана — отвърна тя твърдо.

— Алиена, не знам дали това ще свърши работа, а не искам да сте тук, ако Уилям успее да пробие през стената.

— Но не мога да напусна, докато ти организираш всички останали да стоят и да се бият — отвърна му тя съвсем разумно.

Джак отдавна бе престанал да мисли кое е разумно и кое — не.

— Ако заминеш сега, няма да разберат.

— Все някога ще го разберат.

— Но тогава ще е свършило.

— Но помисли за срама.

— По дяволите срама! — извика той. Тревогата го влудяваше, а не можеше да намери подходящите думи, за я убеди. — Искам да сте в безопасност!

Сърдитият му глас събуди Томи и той заплака. Алиена го вдигна и го полюля в ръцете си.

— Дори не съм сигурна дали ще е по-безопасно в гората.

— Уилям няма да претърсва гората. Него го интересува градът.

— Може да го интересувам аз.

— Можеш да се скриеш на поляната си. Никой не ходи там.

— Може да я намери случайно.

— Слушай ме. Там ще си на по-сигурно, отколкото тук. Знам го.

— Все пак искам да остана тук.

— Аз не те искам тук — рече той грубо.

— Добре, аз пък оставам — отвърна му тя с усмивка, без да обръща внимание на преднамерената грубост.

Джак едва се сдържа да не изругае. Наумеше ли си нещо, не можеше да се спори с нея. Упорита беше като муле. Вместо да я убеждава, я замоли: