Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Откъде го знаеш?

— Бях в Шайринг — отвърна Ричард. — Видях някои от хората на Уилям да купуват оръжия в оръжейния дюкян.

— Това не означава…

— Има още. Проследих ги до една пивница и подслушах приказките им. Един попита каква защита има Кингсбридж и друг му отвърна, че няма никаква.

— О, Господи, вярно е — промълви Алиена. Погледна Томи, а ръката й се отпусна на корема, където растеше новото бебе. Вдигна глава и погледна Джак в очите. Мислеха за едно и също.

Ричард продължи.

— По-късно поговорих с някои от по-младите, които не ме познават. Разправях ми за битката при Линкълн и им казах, че търся да се включа в бой. Казаха ми да ида в Ърлскасъл, но трябвало да е днес, защото утре тръгвали и боят щял да е в неделя.

— Неделя — повтори Джак уплашено.

— Отидох до Ърлскасъл, за да се уверя.

— Опасно е било, Ричард — каза Алиена.

— Всички признаци са налице: идват и заминават вестоносци, точат се оръжия, упражняват се коне, почиства се сбруя… Няма съмнение. — Ричард довърши с омраза в гласа: — Никое злодейство няма да задоволи оня дявол Уилям — винаги иска повече. — Ръката му посегна неволно и опипа нервно раздрания белег на дясното си ухо.

Джак го погледа за миг мълчаливо. Ричард беше безделник и лентяй, но в една област на преценката му можеше да се разчита: военната. Щом казваше, че Уилям замисля набег, вероятно беше прав.

— Това е катастрофа — отрони Джак, повече на себе си.

Кингсбридж тъкмо започваше да се съвзема от упадъка. Преди три години панаирът на вълната бе опожарен, преди две години катедралата се беше срутила върху паството, а сега — това. Хората щяха да кажат, че лошият късмет на Кингсбридж се е върнал. Дори да успееха да избегнат кръвопролитие с бягство, градът щеше да е унищожен. Никой нямаше да иска да живее повече тук, да идва на пазара и да работи. Дори строежът на катедралата можеше да спре.

— Трябва да съобщим на приор Филип — веднага — каза Алиена.

Джак кимна.

— Монасите ще са на вечеря. Да вървим.

Алиена взе Томи на ръце и всички забързаха във вечерния мрак нагоре по хълма към манастира.

— Когато катедралата се завърши, могат да правят пазара вътре — каза Ричард. — Това ще го опази от нападения.

— Но междувременно ни трябва приходът от пазара, за да изплати катедралата — отвърна Джак.

Ричард и Алиена с Томи изчакаха отвън, а Джак влезе в монашеската трапезария. Млад монах четеше на латински, докато другите се хранеха мълчаливо. Джак позна апокалиптичния пасаж от „Откровение“. Остана на прага и засече погледа на Филип. Приорът се изненада като го видя, но стана от масата и веднага се приближи.

— Лоша новина — каза мрачно Джак. — Ще оставя на Ричард да ви я съобщи.

Заговориха в мрачината на поправения канцел. Ричард описа подробностите с няколко изречения. Когато свърши, Филип възкликна:

— Но ние не поддържаме панаир на вълната — само един малък пазар!

— Поне имаме възможност да опразним града утре — намеси се Алиена. — Не бива да пострада никой. А къщите можем да ги вдигнем отново, като последния път.

— Освен ако Уилям реши да подгони бягащите — каза мрачно Ричард. — Не бих го изключил.

— Дори всички да избягаме, според мен това ще е краят за пазара — промълви Филип намръщено. — Хората ще ги е страх да вдигат щандове в Кингсбридж след това.

— Би могло да означава край и за катедралата — каза Джак. — В последните десет години църквата изгоря веднъж и се срути веднъж, и много зидари загинаха, когато изгоря градът. Едно ново бедствие ще е последното, според мен. Хората ще си кажат, че е лош късмет.

Филип беше покрусен. Нямаше още четиридесет години, спомни си Джак, но лицето му ставаше набръчкано, а в косата около обръснатото му теме имаше повече сиви косми, отколкото черни. Въпреки това в сините му очи се появи опасен блясък, когато каза:

— Няма да приема това. Не мисля, че това е Божията воля.

Джак се зачуди какво по дяволите говореше. Как можеше да „не го приеме“? Все едно пилците да заявят, че отказват да приемат лисицата — сякаш това ще промени с нещо съдбата им.

— Какво ще направите тогава? — попита го той недоверчиво. — Ще се молите Уилям да падне от леглото си тази нощ и да си счупи врата?

Ричард бе възбуден от идеята за отпор.

— Да се бием. Защо не? Стотици сме. Уилям ще доведе петдесет души, най-много — сто. Можем да надвием само от численото превъзходство.

— А колко от хората ни ще бъдат избити? — възрази Алиена.