Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Джак заключи сандъка си с инструментите. Репликата беше глупава. Беше приел работата под условията на Филип и нямаше смисъл да се оплаква тепърва. Но непрекъснато го обземаше яд към Филип и не можеше винаги да се сдържа.

Напусна манастирския двор щом се свечери и тръгна към малката къща в бедняшкия квартал, където Алиена живееше с брат си Ричард. Тя се усмихна щастливо, щом Джак влезе, но не се целунаха. Изобщо не се докосваха напоследък, от страх, че ще се възбудят и след това ще трябва или да се разделят неудовлетворени, или да се отдадат на страстта си и да рискуват да ги хванат, че нарушават обещанието си пред приор Филип.

Томи си играеше на пода. Вече бе на годинка и половина и сегашното му увлечение бе да поставя едни неща в други. Имаше пет кухненски паници пред себе си и неуморно слагаше по-малките в по-големите и се опитваше да напъха по-големите в по-малките. Джак се изуми от мисълта, че Томи не знае инстинктивно, че голяма паница не може да се вмести в малка и че човешките същества трябва да се учат на това. Томи се бореше с пространствените отношения също като него, когато се опитваше да си представи нещо като формата на камък в извит свод.

Синът му го очароваше и същевременно го караше да изпитва тревога. Досега Джак никога не беше се притеснявал дали ще може да си намери работа, да се задържи на нея и да се издържа. Тръгнал бе да прекоси цяла Франция без изобщо да се замисли, че може да изпадне в бедстващо положение и да умре от глад. Но сега искаше сигурност. Необходимостта да се грижи за Томи бе много по-задължаваща от това да се грижи за себе си. За първи път в живота си имаше отговорности.

Алиена сложи на масата кана с вино и дъхава питка, и седна срещу него. Той си наля чаша и отпи с благодарност. Алиена постави малко от питката и пред Томи, но детето не беше гладно и пръсна парчетата по рогозките на пода.

— Джак, трябват ми повече пари — каза тя.

Джак се изненада.

— Давам ти дванайсет пенита седмично. Изкарвам само двайсет и четири.

— Съжалявам — отвърна тя. — Ти живееш сам — нямаш нужда от толкова.

Не му прозвуча много убедително.

— Но един черноработник взима само шест пенса на седмица — а някои от тях имат по пет-шест деца!

Алиена го погледна сърдито.

— Джак. Не знам как жените на работниците издържат къщите си — не съм го научила. И нищо не харча за себе си. Но ти се храниш тук всеки ден. А и Ричард…

— Е какво с Ричард? — ядоса се Джак. — Защо не се издържа сам?

— Никога не го е правил.

Алиена и Томи бяха предостатъчно бреме за Джак.

— Не знаех, че издръжката на Ричард е моя отговорност!

— Ами, моя е — отвърна тя кротко. — Когато взе мен, взе и него.

— Не помня да съм се съгласявал на това! — каза той ядосано.

— Не се сърди.

Беше малко късно.

— Ричард е на двайсет и три години — с две години по-голям от мен. Как така трябва аз да го издържам? Защо трябва да ям сух хляб на закуска и да плащам бекона на Ричард?

— Все едно. Отново съм бременна.

— Какво?

— Ще имам друго бебе.

Ядът му се изпари. Джак стисна ръката й.

— Това е чудесно!

— Радваш ли се? Боях се, че ще се ядосаш.

— Да се ядосам! Развълнуван съм! Така и не видях Томи докато беше малък — сега ще разбера какво съм пропуснал.

— А допълнителната отговорност и парите?

— По дяволите да вървят парите. Просто съм изнервен, че живеем разделени. Пари имаме предостатъчно. Но друго бебе! Дано да е момиче. — Хрумна му нещо и се намръщи. — Но кога…?

— Трябва да е било малко преди приор Филип да ни накара да се разделим.

— Може би на Вси светии. — Джак се ухили. — Помниш ли онази нощ? Яздеше ме като кон…

— Помня — каза тя и се изчерви.

Загледа я с обич.

— Ще ми се да го направим сега.

— И на мен — усмихна се тя.

Стиснаха ръцете си над масата.

Ричард влезе.

Отвори рязко вратата и пристъпи вътре, разгорещен и прашен, повел запотения си кон.

— Имам лоша новина — каза задъхано.

Алиена вдигна Томи от пода, да не го стъпчат копитата.

— Какво се е случило? — попита Джак.

— Всички трябва да се махнем от Кингсбридж до утре.

— Но защо?

— В неделя Уилям Хамли ще запали отново града.

— Не! — изкрещя Алиена.

Джак изстина. Отново видя пред очите си сцената преди три години, когато конниците на Уилям бяха нахлули на панаира на вълната с горящите факли и криваците. Спомни си паниката, писъците и миризмата на изгоряла плът. Видя отново тялото на пастрока си с разбитото чело. Сърцето му се сви.