Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Няколко от конниците слязоха и се струпаха на съвещание. Примижал в бледата утринна мъгла, на Джак му се стори, че видя жълтеникавата коса и зачервеното лице на Уилям Хамли в средата на групата, но не можеше да е сигурен.

След малко се върнаха на конете си, престроиха се и се оттеглиха. Хората на Кингсбридж нададоха мощни викове. Но Джак не смяташе, че Уилям се е предал все още. Не се връщаха откъдето бяха дошли. Поеха нагоре срещу течението покрай реката. Ричард дойде при него и рече:

— Търсят брод. Ще прехвърлят реката, ще минат през гората и ще ни ударят от другата страна. Извести хората.

Джак тръгна бързо покрай стената и разгласи думите му. На север и на изток стената беше от пръст или камък, но пък там нямаше река. Там стената се събираше с източната стена на манастирския двор, едва на няколко стъпки от трапезарията, където бяха намерили убежище Алиена и Томи. Ричард бе поставил Осуалд, търговеца на коне и Дик Ричардс, сина на щавача, на покрива на лазарета с лъковете и стрелите им: бяха най-добрите стрелци в града. Джак стигна до североизточния ъгъл, застана на земния насип и загледа над полето към горите, откъдето трябваше да се появят хората на Уилям.

Слънцето се издигна високо. Беше поредният горещ безоблачен ден. Монасите обиколиха стените с хляб и бира. Джак се чудеше докъде ще стигне Уилям нагоре по реката. На около миля нагоре от градчето имаше място, където един добър кон би могъл да преплува, но за човек, който не познава плитчините, това би било рисковано. Сигурно смятаха да продължат още две мили, където щяха да стигнат до плитък брод.

Притесняваше се и за Алиена. Искаше му се да иде до трапезарията да я види, но нямаше да е добре да напусне стената. Другите можеха също да поискат да идат при близките си и градът щеше да остане без защита.

Докато се бореше с изкушението отекна вик и конниците се появиха отново.

Излязоха от горите на изток, тъй че слънцето блестеше в очите му, когато се загледа към тях: беше преднамерено, несъмнено. Миг след това осъзна, че не просто се приближаваха, а нападаха. Трябваше да са спрели зад дърветата, скрити от погледите на защитниците, където бяха огледали терена и планирали атаката. Джак се напрегна, обзет от страх. Нямаше просто да огледат стената и да си идат: щяха да се опитат да пробият през нея.

Конете препускаха в галоп. Един-двама от защитниците пуснаха стрели. Ричард, застанал недалече от Джак, изрева ядосано:

— Много рано! Не бързай! Изчакай да влязат в рова — тогава няма начин да пропуснеш!

Малцина го чуха и по зелените стръкове ечемик запада лек дъжд от напразно похабени стрели. „Като военна сила сме безнадеждни“, помисли си Джак. „Само стената може да ни спаси“.

Държеше камък в едната си ръка, а в другата прашка — като онази, с която като момче беше стрелял по диви патици, за да си набави храна. Не знаеше дали прицелът му все още е добър. Осъзна, че е стиснал оръжията си много напрегнато и отпусна хватката си. Камъните вършеха работа срещу патиците, но изглеждаха ужасно нищожни срещу мъже в броня на едри коне, които с всяка секунда се приближаваха с грохот. Джак преглътна. Видя, че някои от враговете имаха лъкове и горящи стрели. Миг по-късно разбра, че мъжете с лъковете се отправяха към каменните зидове, а другите — към земните насипи. Уилям бе решил, че не може да щурмува каменната стена: не беше разбрал, че хоросанът е толкова пресен, че може да се смъкне с ръка. Беше изигран и Джак си позволи да изпита за миг тържество.

След това нападателите връхлетяха.

Защитниците на града откриха бясна стрелба и порой от стрели засвистя срещу конниците. Въпреки лошия им прицел паднаха няколко жертви. Конете стигнаха до рова. Някои се уплашиха и заинатиха, други се спуснаха в изкопа и се закатериха по другия бряг. Точно срещу позицията на Джак един грамаден мъж в оръфана ризница прескочи с коня си рова, приземи се в подножието на склона на насипа и продължи нагоре. Джак зареди прашката и метна камък. Прицелът му се оказа добър като някога: камъкът удари коня точно в муцуната. Животното, което вече залиташе в рохкавата пръст, изцвили от болка, вдигна се на задните си крака и се обърна. Препусна назад, но ездачът му се смъкна от седлото и извади меча си.

Повечето коне се бяха обърнали, било сами или по решение на ездачите им, но няколко души нападаха спешени, а другите вече обръщаха за нова атака. Джак се озърна назад през рамо и видя, че няколко сламени покрива горят, въпреки усилията на огнеборките — млади жени от града — да потушат пламъците. В ума му пробяга ужасната мисъл, че всичко ще се окаже безполезно: въпреки геройството на всички в последните трийсет и шест часа, тези побеснели мъже щяха да прехвърлят стената и да избият хората.