Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— А ти си същата.

— Къде ходи? — попита го тя.

— Чак до Компостела и още по-далече, до Толедо.

— Алиена тръгна след тебе…

— Намери ме. Благодарение на теб.

— Радвам се. — Затвори очи, като да отправи молитва за благодарност. — Толкова се радвам.

Поведе го през леса към пещерата, която се оказа на по-малко от миля разстояние: паметта му не беше толкова зле, в края на краищата. Беше разпалила огън в огнището и две пращящи свещи от тръстика и лой. Даде му чаша сайдер, който бе направила от киселици и див мед, и си опекоха малко жълъди на огъня. Джак си беше спомнил за вещите, които един горски жител не може да си направи сам, и бе донесъл на майка си ножове, връв, сапун и сол. Тя започна да дере убит заек за готварското котле.

— Как си, мамо?

— Чудесно. — После го погледна и разбра, че въпросът е сериозен. — Скърбя за Том Строителя. Но той е мъртъв, а не искам да взимам друг съпруг.

— Иначе щастлива ли си тук?

— И да, и не. Свикнала съм да живея в леса. Обичам да съм сама. Така и не свикнах с поповете, дето все се бъркат в чуждите работи и ме учат как да се държа. Но ми липсвате ти и Марта, и Алиена. И би ми се искало да видя внука си. — Усмихна се. — Но никога вече не мога да се върна да живея в Кингсбридж, след като прокълнах християнска сватба. Приор Филип никога няма да ми прости за това. Обаче пък си заслужаваше, след като най-сетне ви събрах. — Вдигна глава от работата си с доволна усмивка. — Е, как е брачният живот?

— Ами… — почна той колебливо, — ние не сме женени. В очите на Църквата Алиена все още е женена за Алфред.

— Не ставай глупав. Какво знае Църквата за това?

— Ами, знаят кои са се венчали и нямаше да ми позволят да строя новата катедрала, докато живеех с жената на друг мъж.

В очите й припламна гняв.

— Значи си я напуснал?

— Да. Докато отменят брака й.

Майка му остави заешката кожа настрана. С остър нож в плувналите си в кръв ръце започна да реже месото и да пуска мръвките във врящото над огъня котле.

— Приор Филип ми го направи веднъж, когато бях с Том. — Режеше суровото месо с отсечени удари. — Знам защо толкова побеснява към хора, които правят любов. Защото не му е позволено да го прави сам и негодува против свободата на други да се наслаждават на онова, което му е забранено. Разбира се, нищо не може да направи, когато са венчани от Църквата. Но ако не са, все намира начин да им развали нещата и от това се чувства по-добре. — Отряза заешките крака и ги хвърли в едно дървено ведро, пълно със смет.

Джак кимна. Беше приел неизбежното, но всеки път, когато пожелаеше лека нощ на Алиена и си тръгнеше от вратата й, изпитваше яд към Филип, тъй че разбираше негодуванието на майка си.

— Не е завинаги, обаче.

— Алиена как го приема?

Джак се намръщи.

— Не добре. Но смята, че вината е нейна, заради това, че въпреки всичко се омъжи за Алфред.

— Така си е. А твоята вина е, че толкова държиш да строиш църкви.

Джак съжали, че не можеше да сподели мечтите му.

— Мамо, не си струва човек да строи нищо друго. Църквите са по-големи и по-високи, и по-красиви, и по-трудни за строене, и имат повече украса и скулптура от всякоя друга сграда.

— А ти няма да се задоволиш с нищо по-малко.

— Да.

Тя поклати глава недоумяващо.

— Така и няма да разбера откъде ти дойде тая идея, че си предопределен за величие. — Пусна останалото от заека в котлето и започна да чисти вътрешната страна на кожата. Щеше да използва козината. — Със сигурност не си я наследил от предците си.

Това бе податката, която Джак чакаше.

— Мамо, докато бях в чужбина научих нещо повече за предците си.

Тя спря да стърже и го погледна.

— Какво по дяволите имаш предвид?

— Намерих семейството на баща ми.

— Боже мили! — Пусна заешката кожа. — Как успя? Къде са те? Що за хора са?

— Има едно градче в Нормандия, наречено Шербург. Оттам е дошъл.

— Как можеш да си сигурен?

— Толкова приличах на него, че ме помислиха за призрак.

Майка му седна тежко на трикракото столче. Стана му гузно, че я изненада толкова силно, но не беше очаквал, че новината ще я стъписа така. Тя промълви:

— Какви… Що за хора са те?

— Баща му е умрял, но майка му още е жива. Беше мила, след като се увери, че не съм призракът на баща ми. По-големият му брат е дърводелец, с жена и три деца. Мои братовчеди. — Джак се усмихна. — Не е ли хубаво това? Имаме си роднини.

Мисълта като че ли я притесни и тя го погледна отчаяно.

— О, Джак, толкова съжалявам, че не ти дадох нормално семейство.