Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Аз не. — Смущаваше се, когато майка му покажеше разкаяние: толкова не й отиваше. — Но се радвам, че се запознах с братовчедите си. Дори да не ги видя никога повече, хубаво е да знам, че ги има.

Тя кимна тъжно.

— Разбирам.

Джак си пое дъх.

— Те мислеха, че баща ми се е удавил в корабокрушение преди двайсет и четири години. Бил е на борда на един съд, наречен „Белия кораб“, който потънал малко извън Барфльор. Всички помислили, че се е удавил. Явно баща ми е оцелял. Но те така и не узнали за това, защото не се върнал повече в Шербург.

— Отиде в Кингсбридж — каза тя.

— Но защо?

Тя въздъхна.

— Вкопчил се в едно буре и вълната го изхвърлила близо до някакъв замък. Отишъл в замъка да съобщи за корабокрушението. Вътре имало няколко могъщи барони и те се ужасили, когато се появил. Пленили го и го довели в Англия. След няколко седмици или месеци — беше много объркан — се озовал в Кингсбридж.

— Каза ли нещо друго за корабокрушението?

— Само, че корабът потънал много бързо. Все едно, че е бил пробит.

— Звучи сякаш им се е налагало да го държат настрана.

Тя кимна.

— А после, когато разбраха, че не могат да го държат вечно затворник, го убиха.

Джак коленичи пред нея и я накара да го погледне в лицето. С разтреперан от чувства глас, промълви:

— Но кои бяха те, майко?

— Питал си ме за това преди.

— А ти така и не ми каза.

— Защото не искам да изкараш живота си в опити да отмъстиш за смъртта на баща си!

Все още се отнасяше с него като с дете. Таеше нещо, което знаеше и което можеше да не е добро за него. Постара се да бъде спокоен и възрастен.

— Ще изкарам живота си в строене на катедралата Кингсбридж и в правене на бебета с Алиена. Но искам да знам защо са обесили баща ми. А единствените хора, които трябва да отговарят са тези, които са лъжесвидетелствали срещу него. Тъй че трябва да знам кои бяха.

— Тогава не знаех имената им.

Разбра, че се измъква и това го ядоса.

— Но сега ги знаеш!

— Знам ги, да — отвърна тя през сълзи и Джак разбра, че това бе толкова болезнено за нея, колкото и за него. — И ще ти кажа, защото виждам, че никога няма да престанеш да питаш. — Тя подсмръкна и избърса очите си.

Джак зачака напрегнато.

— Бяха трима: монах, свещеник и рицар.

Джак я погледна в очите.

— Имената им.

— Ще ги питаш защо са излъгали под клетва?

— Да.

— И очакваш да ти кажат?

— Може би не. Ще ги погледна в очите и ще ги попитам, и това може да ми каже всичко, което трябва да знам.

— Дори това може да се окаже невъзможно.

— Искам да опитам, мамо!

Тя въздъхна.

— Монахът беше приорът на Кингсбридж.

— Филип!

— Не, не Филип. Това беше преди Филип. Беше предшественикът му, Джеймс.

— Но той е мъртъв.

— Казах ти, че може да се окаже невъзможно да ги питаш.

Джак присви очи.

— Кои бяха другите?

— Рицарят беше Пърси Хамли, графът на Шайринг.

— Бащата на Уилям!

— Да.

— Той също е мъртъв!

— Да.

Джак имаше ужасното чувство, че и тримата ще се окажат покойници, а тайната — погребана с костите им.

— Кой беше свещеникът? — попита настойчиво.

— Името му беше Уейлрън Бигод. Сега е епископът на Кингсбридж.

Джак въздъхна дълбоко. Беше удовлетворен.

— А той все още е жив.

Замъкът на епископ Уейлрън беше довършен за Коледа. Уилям Хамли и майка му препуснаха към него една хубава сутрин в началото на новата година. Видяха го отдалече, отвъд долината. Беше на най-високата точка на отсрещния рид, мрачно надвиснал над околността.

Докато прехвърляха долината, минаха покрай стария палат. Сега го използваха за склад на овчи руна. Доходът от вълната изплащаше повечето разходи по новия замък.

Подкараха в тръс по лекия склон от другата страна на долината и продължиха по пътя през прохода в земния вал, а след това над дълбок сух ров към порта в каменната стена. С насипите, рова и каменната стена, това беше силно защитен палат, по-внушителен от този на Уилям, а и от повечето кралски замъци.

Масивна четвъртита цитадела се извисяваше над всичко във вътрешния двор. Висока бе три етажа, а каменната църква до нея изглеждаше нищожна. Уилям помогна на майка си да слезе от коня. Оставиха рицарите си да приберат конете в конюшнята и изкачиха стъпалата до залата.

Беше обед и в залата слугите на Уейлрън приготвяха трапезата. Някои от неговите архидякони, дякони, работници и храненици стояха наоколо в очакване на обяда. Уилям и Реган се задържаха, докато един стюард се качи до покоите на епископа, за да го уведоми за пристигането им.