Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Няма да я напусна! — заяви той.

— Може да не е задълго — вметна Филип.

Джак замълча. Това го бе изненадало.

— Какво имате предвид?

— Би могъл да се ожениш за Алиена, ако бракът й бъде анулиран.

— Възможно ли е това?

— Би трябвало да стане автоматично, ако, както казваш, бракът изобщо не е бил консумиран.

— Какво трябва да направя?

— Прошение до църковен съд. Обикновено е съдът на епископ Уейлрън, но в твоя случай вероятно трябва да се обърнеш пряко към епископа на Кентърбъри.

— А архиепископът длъжен ли е да се съгласи?

— По право, да.

Отговорът не беше съвсем категоричен, забеляза Джак.

— Но междувременно ще трябва да живеем разделени?

— Ако искаш да бъдеш назначен за майстор строител на катедралата Кингсбридж — да.

Джак въздъхна.

— Искате да избера между двете неща, които най-много обичам в целия свят.

— Не задълго.

Гласът на Филип накара Джак да вдигне рязко очи: в него имаше истинско състрадание. Разбра, че приорът искрено съжалява, че трябва да стори това. Това усмири гнева му, но го натъжи.

— Колко дълго?

— Може да се проточи до една година.

— Година!

— Не сте длъжни да живеете в различни градове — увери го Филип. — Все пак можеш да виждаш Алиена и детето.

— Знаете ли, че тя отиде до Испания, за да ме потърси? — запита Джак. — Можете ли да си го представите? — Но монасите нямаха понятие за любовта. — Сега трябва да й кажа, че се налага да живеем разделени.

Филип стана и сложи ръка на рамото му.

— Времето ще мине по-бързо, отколкото си мислиш, обещавам ти. А и ще си зает. Със строежа на новата катедрала.

Гората бе израснала и се бе променила за осем години. Джак си беше мислил, че никога не би могъл да се изгуби в район, който някога бе познавал като опакото на ръката си, но бе грешил. Старите пътеки бяха обрасли, нови бяха утъпкани в шубраците от сърни, глигани и диви понита, поточета бяха променили руслото си, разбира се, стари дървета бяха нападали и млади бяха израснали по-високо. Всичко се беше смалило сякаш: разстоянията изглеждаха по-малки и хълмовете не бяха толкова стръмни. Най-удивителното бе, че чувстваше тук като чужденец. Когато едно младо сърне го зяпна сепнато отвъд поляната, Джак не можа да се сети от кое семейство трябва да е и къде е майка му. Когато ято диви патици се вдигна във въздуха, не знаеше от кое езеро се е вдигнало и защо. И беше притеснен, защото нямаше понятие къде може да се спотайват разбойници.

Беше яздил повечето път дотук от Кингсбридж, но се наложи да слезе от коня щом остави главния път, защото дърветата бяха израснали много ниско над пътеката, за да може да продължи да седи на седлото. Върналите се спомени от момчешките му години събудиха в него необяснима тъга. Така и не беше ги оценявал, защото не беше се замислял колко прост бе животът му тогава. Най-голямата му страст бяха дивите ягоди и знаеше, че всяко лято за няколко дни ще има толкова много, колкото може да изяде, израснали по горската земя. Сега всичко бе под въпрос: свадливото му приятелство с приор Филип; вгорчената му любов към Алиена; амбицията му да построи най-красивата катедрала на света; изгарящата го необходимост да разкрие истината за своя баща.

Чудеше се колко ли се е променила майка му за двете години, откакто го нямаше. Очакваше с нетърпение да я види отново. Беше се справил съвсем добре сам, разбира се, но беше много утешително да имаш някого в живота си, който е готов да се бори за теб и това чувство на утеха му липсваше.

Беше му отнело цял ден, докато стигне до мястото в гората, където бяха живели двамата. Сега късият зимен следобед помръкваше бързо. Скоро щеше да се наложи да се откаже от търсенето на старата им пещера и да се съсредоточи в намирането на подслон, където да прекара нощта. Щеше да е студено. „Защо съм притеснен?“, зачуди си той. „Някога прекарвах всяка нощ в гората.“

Накрая го намери тя.

Беше готов да се откаже. Тясната, почти невидима пътека, използвана сигурно от язовци и лисици, се стопи в шубраците. Нищо не можеше да направи, освен да се върне по стъпките си. Обърна коня и едва не се блъсна в нея.

— Забравил си как да се движиш тихо в гората — каза тя. — Можех да те чуя как трещиш от цяла миля.

Джак се усмихна. Не беше се променила.

— Здравей, мамо. — Целуна я по бузата, а после, в изблик на обич, я прегърна.

Тя го погали по лицето.

— Отслабнал си повече от всякога.

Джак я погледна. Беше смугла и здрава, косата й все още бе гъста и тъмна, без косъмче сиво. Очите й имаха същия златист цвят и като че ли виждаха в душата му.