Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Но след това си помислих: „Къде я нося? Що за светилище ще има тя в Кингсбридж? В коя църква ще намери своя покой?“ — Огледа мълчаливо скромната вътрешност на енорийската църква с варосаните стени, сякаш казваше: „това явно няма да свърши работа“. — А тя все едно, че продума на глас и ме призова: „Ти, Джак Джаксън, ще ми направиш олтар и ще ми построиш църква.“

Филип започна да се досеща накъде биеше Джак. Мадоната трябваше да е искрата, която да възпламени отново жарта на хората да построят нова катедрала. Трябваше да постигне това, което проповедта му за Йов не бе успяла. Но все пак приорът се запита дали това е волята Божия или волята Джакова.

— А аз я попитах: „С какво? Нямам пари.“ А тя рече: „Аз ще ти осигуря парите.“ И тъй, тръгнахме на път с благословията на архиепископа на Кентърбъри, Теобалд.

Джак се озърна към Филип, щом спомена архиепископа. „Казва ми нещо“, помисли си Филип. „Казва ми, че има мощна подкрепа за това начинание“.

Джак се обърна към паството.

— И по целия път, от Париж, през Нормандия, през морето и чак до Кингсбридж, ревностни християни даваха пари за съграждането на олтара на Плачещата Мадона. — След тези думи даде знак с ръка на някого отвън.

След миг двама сарацини с тюрбани влязоха тържествено в църквата, понесли на раменете си обкован с желязо сандък.

Селяните се присвиха уплашено, като ги видяха. Дори Филип се смая. Знаеше на теория, че сарацините са с кафява кожа, но никога не беше виждал сарацин и реалността се оказа изумителна. Разветите им яркоцветни халати бяха не по-малко удивителни. Минаха по прохода между слисаните миряни, коленичиха пред Мадоната и с благоговение поставиха тежкия сандък на пода.

Всички бяха затаили дъх, когато Джак отключи с един огромен ключ сандъка и вдигна капака. Хората заизвиваха вратове да видят. С рязък жест, Джак обърна сандъка.

Последва шум като от водопад и поток от сребърни пенита се изсипа от сандъка — стотици, хиляди. Събралите се в църквата хора ахнаха: никой в живота си не беше виждал толкова пари.

Джак повиши глас, за да надмогне възклицанията им:

— Донесох я у дома и сега я предавам на строежа на новата катедрала. — После се обърна, погледна Филип в очите и сведе глава в лек поклон, сякаш му казваше: „Твой ред е.“

Филип мразеше да го манипулират така, но в същото време бе длъжен да признае, че всичко бе изпълнено майсторски. Това обаче още не означаваше, че щеше да се въвлече. Колкото и възторжено да приемаха миряните Плачещата Мадона, само той можеше да реши дали да й се позволи да почива в катедралата на Кингсбридж до костите на Свети Адолфус. А все още не беше убеден.

Някои от селяните започнаха да разпитват сарацините. Филип слезе от амвона и се приближи, за да послуша.

— Идвам от далечна, далечна страна — говореше единият. Филип се изненада, като го чу да говори на английски досущ като рибар от Дорсет, но повечето селяни дори не знаеха, че сарацините си имат свой език.

— А как се нарича страната ти? — попита го някой.

— Страната ми се нарича Африка — отговори сарацинът. Филип знаеше, разбира се, че в Африка има повече от една страна — макар повечето селяни да не го знаеха — и се зачуди от коя ли точно идва този сарацин. Колко възхитително щеше да е, ако се окажеше място, споменато в Библията, като Египет или Етиопия.

Едно момиченце посегна плахо с пръстче и докосна тъмнокафявата му длан. Сарацинът й се усмихна. Ако се изключеше цветът на кожата му, прецени Филип, мъжът не изглеждаше по-различно от който и да е друг. Окуражено, момичето попита:

— Как е там, в Африка?

— Там има големи пустини и смокинови дървета.

— Какво е смокиня?

— Това е… мм… плод, който прилича на ягода и има вкус на круша.

Филип изведнъж бе обзет от ужасно подозрение. Попита:

— Кажи ми, сарацин, кой е родният ти град?

— Дамаск — отвърна мъжът.

Подозрението му се потвърди. Филип се ядоса. Пипна Джак за рамото и го отведе настрана. Заговори му тихо и с гняв:

— Какво ми разиграваш тук?

— В смисъл? — запита Джак с невинна физиономия.

— Ония двамата не са сарацини. Те са рибари от Уеърхам с кафява боя по лицата и ръцете.

Джак явно не се притесни, че са разкрили измамата му. Ухили се и отвърна:

— Как се сетихте?

— Не мисля, че е виждал смокиня в живота си, а Дамаск не е в Африка. Какъв е смисълът на цялото това безчестие?

— Съвсем невинна заблуда — отвърна Джак с подкупващата си усмивка.

— Няма невинни заблуди — каза хладно Филип.