Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Само че най-хубавата част от историята тепърва предстоеше.

— И какво стана с Йов, след като Сатаната му причини най-злото? Това, че Господ му даде повече, отколкото бе имал в началото — двойно повече! Докато беше гледал седем хиляди овце, сега имаше четиринайсет хиляди. Трите хиляди камили, които бе изгубил станаха на шест хиляди. И стана баща на още седем синове и още три дъщери.

Гледаха равнодушно. Филип продължи:

— И Кингсбридж ще процъфти отново, един ден. Вдовиците ще се омъжат отново и вдовците ще си намерят жени. И тези, чиито деца умряха, ще заченат отново. И нашите улици ще са пълни с хора, и дюкяните ни ще са пълни с хляб и вино, с кожи и пиринч, с токи и обуща. И един ден ще построим отново нашата катедрала!

За беда, той самият не беше много уверен в това, тъй че не можа да го каже убедено. Нищо чудно, че паството не се трогна.

Погледна тежката книга пред себе си и преведе от латинския на английски:

— И живя Йов сто години и още четирийсет, и видя синовете си, и внуците си, и правнуците си. А после умря стар и изпълнен с дни. — Затвори книгата.

В дъното на малката църква настъпи суматоха. Филип погледна натам раздразнено. Разбираше, че тази проповед не бе постигнала въздействието, на което се беше надявал, но все пак искаше да приключи с няколко мига тишина. Църковната врата бе отворена и всички отзад се бяха обърнали и гледаха навън. Филип видя доста голяма тълпа отвън — трябваше да са се събрали всички в Кингсбридж, които не бяха успели да дойдат на църква. Какво ставаше там?

Хрумнаха му няколко възможности — имало е бой, пожар, някой умира, голям отряд конници се приближава — но се оказа напълно неподготвен за това, което всъщност се случи. Най-напред влязоха двама свещеници, понесли статуя на жена на носилка, покрита с извезан антиминс 7 7 антиминс — покривка за олтар. — Бел.ред. . Тържествено строгите им лица подсказваха, че статуята изобразява светица — вероятно Светата Дева. Зад свещениците влязоха още двама души и те предизвикаха най-голямата изненада: бяха Алиена и Джак.

Филип загледа Джак с обич, примесена с яд. „Онова момче!“, помисли си той. В деня, в който за първи път дойде тук, старата катедрала изгоря, а оттогава нищо свързано с него не беше нормално. Но все пак бе по-скоро зарадван, отколкото ядосан от появата на Джак. Въпреки всичките неприятности, които момчето бе причинило, то правеше живота интересен. Момче ли? Филип го погледна отново. Джак вече не беше момче. Нямало го беше две години, но беше остарял с десет и очите му гледаха уморено и разбиращо. Къде ли бе живял през всичкото това време? И как Алиена го бе намерила?

Процесията продължи до средата на църквата. Филип реши да не предприема нищо и да види какво ще стане. Хората забръмчаха възбудено, щом познаха Джак и Алиена. Последва нов звук, този път приглушено ахване и някой възкликна:

— Тя плаче!

Други заповтаряха като в молитва:

— Тя плаче! Тя плаче!

Филип примижа към статуята. И наистина, от очите й капеше вода. Внезапно си спомни загадъчното писмо на архиепископа за чудотворната Плачеща Мадона. Това беше тя, значи. Колкото до чудото с плача, Филип предпочете да не бърза с преценката си. Виждаше, че очите бяха направени като че ли от камък или може би някакъв кристал, докато останалото бе от дърво: това можеше да има нещо общо с „плаченето“.

Свещениците се обърнаха и поставиха носилката на пода, тъй че Мадоната да е с лице към паството. Тогава Джак заговори:

— Плачещата Мадона ме намери в една далечна, далечна страна — започна той. Филип все още негодуваше, че са прекъснали службата му, но реши да не реагира прибързано и да остави Джак да направи каквото си е наумил. А и беше заинтригуван. — Даде ми я един покръстен сарацин — продължи Джак. Паството замърмори изненадано: в такива разкази сарацините обикновено бяха черноликите варвари врагове и малцина знаеха, че някои от тях всъщност са християни. — В началото се зачудих защо ми е дадена. Все пак я носих много мили. — Джак беше омаял миряните. „По-добър проповедник е от мен“, помисли си Филип примирено. „Усещам как напрежението вече се усилва“.

— Накрая започнах да осъзнавам, че тя иска да се върне у дома — продължи Джак. — Но къде бе нейният дом? Най-сетне ме осени: тя искаше да дойде в Кингсбридж.

Миряните се разшумяха удивени. Филип се намръщи скептично. Имаше разлика между начина, по който действаше Бог и начина, по който действаше Джак, а това носеше белега на Джак. Все пак запази мълчание.