Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Взираха се в него.

Малко след това явлението бе забелязано и от двамата свещеници. Носеха статуята на дървена носилка както винаги на влизане в някой град. Щом тълпата тръгна след тях, Рейнълд изсъска на Джак:

— Какво става?

— Не знам.

— Те се интересуват повече от теб, отколкото от статуята! Бил ли си тук преди?

— Никога.

— По-възрастните гледат Джак — намеси се Алиена. — Младите гледат статуята.

Беше права. Децата и младите реагираха на гледката със статуята с обичайното любопитство. Тези, които се вторачваха в него, бяха хората на средна възраст. Стараеше се да отвръща на погледите им и забеляза, че се плашат. Един се прекръсти, щом погледите им се срещнаха.

— Какво имат против мен? — зачуди се той на глас.

Процесията им обаче привлече любопитни както винаги и стигнаха до пазарния площад, последвани от голяма тълпа. Поставиха Мадоната на земята пред църквата. Въздухът миришеше на сол и прясна риба. Няколко хора от градчето влязоха в храма. Обикновено след това местното духовенство излизаше навън и заговаряше с Рейнълд и Едуард. Следваше оживен разговор и обяснения, после статуята се внасяше вътре и там заплакваше. Мадоната се беше изложила само веднъж — в един хладен ден, когато Рейнълд настоя да минат през процедурата въпреки предупреждението на Джак, че може да не се получи. Вече се съобразяваха със съвета му.

Времето този ден бе подходящо, но нещо друго не беше наред. По загрубелите от вятъра лица на моряци и рибари наоколо се четеше суеверен страх. Младите доловиха притеснението на по-възрастните и цялата тълпа стана подозрителна и някак враждебна. Никой не се доближи до малката им група, за да разпита за статуята. Стояха на разстояние, мърмореха тихо и чакаха нещо да се случи.

Най-сетне свещеникът се появи. В други градове свещеникът подхождаше към тях с предпазливо любопитство, но този изхвърча навън като екзорсист, понесъл кръст пред себе си като щит и с потир със светена вода в другата ръка.

— Какво си мисли, че прави тоя — учуди се Рейнълд. — Демони ли ще гони?

Свещеникът се запъти към тях, мърморейки нещо на латински, приближи се и застана пред Джак. Заговори на френски:

— Заповядвам ти, зъл дух, да се върнеш в Мястото на призраците! В името на…

— Не съм призрак, проклет глупак! — избухна Джак. Сцената го изнерви.

Свещеникът продължи:

— … Отца, Сина и Светаго Духа…

— Ние сме на мисия, по заръка на архиепископа на Кентърбъри — възрази Рейнълд. — Благословени сме от него.

— Той не е призрак — заговори Алиена. — Познавам го от дванайсетгодишен!

Свещеникът леко се разколеба, но заяви:

— Ти си призракът на мъж от този град, който умря преди двайсет и четири години.

Няколко души сред тълпата завикаха в съгласие и свещеникът поднови заклинанието си.

— Но аз съм само на двайсет — каза Джак. — Може би просто приличам на мъж, който е умрял.

Някой излезе от тълпата и се приближи към тях.

— Ти не просто приличаш на него — заговори мъжът. — Ти си той — без никаква разлика от деня, в който умря.

Тълпата замърмори, обзета от суеверен страх. Джак, вече притеснен, погледна заговорилия. Беше около четирийсетгодишен мъж с посивяла брада, облечен като заможен занаятчия или дребен търговец. Не приличаше на истеричен фанатик. Джак му заговори с разтреперан глас:

— Спътниците ми ме познават. Двама от тях са свещеници. Това е жена ми. Бебето е мой син. И те ли са призраци?

Мъжът се разколеба.

Една белокоса жена, застанала до него заговори:

— Не ме ли познаваш, Жак?

Джак подскочи като ужилен. Вече наистина се уплаши.

— Откъде знаеш името ми?

— Защото съм майка ти.

— Не си! — извика Алиена и Джак долови нотка на паника в гласа й. — Познавам майка му и не си ти! Какво става тук?

— Зла магия! — заяви свещеникът.

— Чакайте малко — спря ги Рейнълд. — Джак може да е някакъв близък на мъжа, който е умрял. Имаше ли деца?

— Не — отвърна сивобрадият мъж.

— Сигурни ли сте?

— Изобщо не се е женил.

— Не е същото.

Един-двама мъже в тълпата се подсмихнаха. Свещеникът ги изгледа ядосано.

Сивокосият заговори:

— Но той умря преди двайсет и четири години, а този Жак казва, че е едва на двайсет.

— Как умря? — попита Рейнълд.

— Удави се.

— Видяхте ли тялото?

Последва мълчание. Най-сетне сивобрадият мъж отвърна:

— Не, тялото така и не видях.

— Някой видя ли го? — повиши глас Рейнълд, надушил победата си.

Никой не отвърна. Рейнълд се обърна към Джак.