Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

В другия край на нефа настъпи оживление и изведнъж всички благородници се поклониха. Над сведените им глави Джак видя влизащия крал от южния вход на храма. Не можеше да види лицето му, но пурпурът на туниката му грейна, когато мина под купола и коленичи пред главния олтар.

Веднага след него влязоха епископите и архиепископите. Всички бяха облечени в ослепително бели раса със златно везмо и всеки епископ носеше церемониален жезъл. Епископският жезъл беше уж проста пастирска гега, но толкова много от тях бяха украсени с приказни скъпоценни камъни, че цялата процесия искреше като планински поток на слънчевата светлина.

Всички тръгнаха бавно през храма и нагоре по стъпалата към канцела, след това заеха уговорените предварително места около купела, в който — Джак го знаеше, защото бе наблюдавал приготовленията — имаше няколко галона светена вода. Множеството затихна, докато молитвите се изредят и химните се изпеят. Тълпата започна да се изнервя, а Томи се отегчи. След това епископите отново тръгнаха в процесия.

Напуснаха храма от източната врата и се скриха в църковния двор за голямо разочарование на зрителите, но скоро след това излязоха от монашеските сгради и се подредиха пред църквата. Всеки епископ носеше малка метличка за ръсене и съд със светена вода, и докато вървяха и пееха, потапяха метличките във водата и пръскаха стените на храма. Тълпата се устреми напред, хората просеха благословия и посягаха да пипнат снежнобелите раса на светите мъже. Кралските войници започнаха да ги блъскат назад и да ги бият с тояги. Джак се задържа назад в тълпата — нито благословия му трябваше, нито тояга по главата.

Процесията продължи бавно покрай северната страна на храма и тълпата я последва, газейки през гробовете на манастирското гробище. Някои от зрителите бяха заели предвидливо позиции там и едва устояваха на напора на новодошлите. На няколко места се завърза бой.

Епископите подминаха северния притвор и продължиха в полукръг покрай източния край, новата част. Там бяха вдигнати работилниците на занаятчиите и възбудената тълпа се изсипа около колибите и навесите, заплашвайки да събори леките дървени постройки. Когато челото на процесията започна да влиза в абатството, по-буйните сред тълпата станаха още по-невъздържани и натиснаха напред. Кралските войници реагираха с още повече жестокост.

Джак започна да се притеснява.

— Не ми харесва това — каза на Алиена.

— Тъкмо се канех да ти го кажа. Хайде да се махаме от тази тълпа.

В този момент между кралските хора и група младежи отпред избухна свада. Войниците започнаха да ги налагат свирепо с тоягите, но младежите вместо да се уплашат и отстъпят, отвърнаха на боя. Последните епископи напръскаха припряно стените на канцела и побързаха да се приберат в църковния двор. Когато светите мъже се скриха, тълпата насочи вниманието си към войниците. Някой хвърли камък и удари един право в челото, мъжът падна и се разнесоха въодушевени викове. Ръкопашният бой се разрасна бързо, от западната фасада на храма притичаха още войници на помощ на другарите си.

Тълпата побесня.

Нямаше надежда в следващите няколко минути церемонията да отвлече вниманието на хората и безредието да спре. Джак знаеше, че епископите и кралят в този момент слизаха в криптата, за да вземат мощите на Сен Дени. Щяха да обиколят с тях портиците, но нямаше да ги изнесат навън. Духовниците повече нямаше да се покажат извън храма, преди литургията да свърши. Абат Сюжер не беше предвидил толкова голяма тълпа зрители, нито бе подготвил нещо, което да ги забавлява и разсея. Хората бяха недоволни и разгорещени — слънцето вече се беше вдигнало високо — и си търсеха отдушник.

Кралските мъже бяха въоръжени, но зрителите — не и в началото войниците надделяваха. Но после на някой му хрумна гениалната идея да нахлуят в занаятчийските сайванти за оръжия. Двама младежи изритаха вратата на зидарския навес и след малко се появиха навън, размахали чукове в ръцете си. Сред множеството имаше зидари и някои от тях се запровираха напред през човешката гмеж и се опитаха да ги спрат, но не можаха да устоят и бяха избутани настрана.

Джак и Алиена се опитваха да се измъкнат от тълпата, но хората зад тях напираха напред отчаяно и двамата се оказаха притиснати отвсякъде. Джак държеше Томи до гърдите си, пазеше гръбчето на бебето с лакти и беше покрил с длани главичката му, като в същото време се мъчеше да не се отдели от Алиена. Видя как някакъв дребен мъж с крадлив поглед и черна козя брада изскочи от зидарския навес, понесъл дървената статуя на плачещата дама. „Никога вече няма да я видя“, каза си Джак с тъга, но беше твърде зает да опази детето от натиска, за да се тревожи за кражбата.