Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Абатът беше великолепен организатор, забеляза Джак, докато подготовката за освещаването напредваше. Сюжер беше поканил всички особи с тежест и влияние, и повечето от тях бяха приели поканата, преди всичко кралят и кралицата на Франция и деветнадесет архиепископи и епископи, между които и архиепископът на Кентърбъри. Тези откъслечни новини стигаха до ушите на майсторите, докато работеха по църквата. Джак често пъти виждаше самия Сюжер в домотканото му расо да крачи из манастира и да раздава указания на ятото монаси, които пърхаха като патета след него. Напомняше му за Филип от Кингсбридж. Също като Филип, Сюжер произхождаше от бедно семейство и беше отгледан в манастира. Също като Филип бе реорганизирал финансите и затегнал управлението на манастирското имущество, тъй че да носи много повече доход. И също като Филип харчеше допълнителните средства за строителство. Също като Филип беше деен, енергичен и решителен.

Само дето Филип вече не беше нито едно от тези неща, според Алиена.

На Джак му беше трудно да си го представи. Един примирен Филип му изглеждаше нещо точно толкова невероятно, колкото един добронамерен Уейлрън Бигод. Само че Филип бе претърпял поредица от ужасни разочарования. Първо беше опожаряването на градчето. Джак потръпваше, щом си спомнеше онзи ужасен ден: пушека, страха, конниците с горящите факли и сляпата паника на изпадналата в истерия тълпа. Куражът може би бе напуснал Филип още тогава. Градчето със сигурност бе изгубило духа си след това. Джак го помнеше добре: атмосферата на страх и несигурност го беше загърнала като смътна, но ясно доловима миризма на развала. Филип несъмнено бе поискал церемонията с откриването на храма да е символ на нова надежда. А след като се бе превърнала в поредното бедствие, трябваше да се е предал.

Сега строителите си бяха заминали, пазарът — западнал, а населението се смаляваше. Младите хора започваха да се местят в Шайринг, според Алиена. Беше проблем само на духа, разбира се: приоратът все още имаше цялото си имущество, включително огромните стада овце, които носеха стотици фунтове сребро всяка година. Ако беше само въпрос на пари, то Филип със сигурност щеше да си позволи да поднови строителството в някаква степен. Нямаше да е лесно, несъмнено. Зидарите щяха да изпитват суеверен страх да работят на църква, която вече се е срутила веднъж. Щеше да е трудно и да се повдигне отново ентусиазмът на местните хора. Но главният проблем, ако се съдеше по думите на Алиена, беше, че Филип е изгубил волята си. Джак ужасно съжаляваше, че не може да направи нещо, за да си я върне.

Междувременно епископите, архиепископите, херцозите и графовете започнаха да пристигат в Сен Дени два-три дни преди церемонията. Всички знатни особи бяха поканени да разгледат зданието. Сюжер лично придружи най-видните гости, а по-низшите сановници бяха разведени от монаси или майстори. Всички бяха изумени от ефирността на конструкцията и смайващото въздействие на светлината, проникваща през многоцветното стъкло на огромните прозорци. И докато всеки важен църковен водач на Франция се наслаждаваше на гледката, Джак го осени мисълта, че новият стил ще се превърне в предмет на широко подражателство. Всъщност строителите, които можеха да заявят, че са работили на Сен Дени, щяха да бъдат много търсени. Идването му тук се оказваше умен ход, по-умен, отколкото си беше представял: многократно бе повишил възможността един ден сам да планира и построи катедрала.

Крал Луи пристигна в съботата, със съпругата си и майка си, и кралското семейство се настани в дома на абата. Тази нощ службите се пяха от свечеряване до разсъмване. На заранта вън пред храма имаше тълпа селяни и парижки граждани, очакващи онова, което обещаваше да се окаже най-грандиозното събиране на свети и велики особи, които повечето от тях щяха да видят в живота си. Джак и Алиена се присъединиха към множеството веднага след като Томи бе нахранен. Джак си помисли, че един ден ще каже на сина си: „Ти не го помниш, но когато беше още на годинка, аз видях краля на Франция.“

Купиха си хляб и сайдер за закуска и я изядоха, докато чакаха да започне зрелището. Публиката не бе допусната в храма, разбира се, и кралските войници ги държаха на разстояние, но всички порти бяха отворени и хората се трупаха на групи по местата, от които можеше да се гледа към вътрешността. Нефът беше пълен със знатни дами и господа. За щастие канцелът бе издигнат на няколко стъпки заради голямата крипта под него, тъй че Джак все пак можеше да вижда церемонията.