Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Английското вино изобщо не може да се сравни с френското.

Отчупи от самуна хляб и го подаде на Алиена.

Тя развърза свенливо предницата на роклята си и поднесе зърното си на бебето. Улови погледа му и се изчерви. Покашля се и заговори, за да прикрие смущението си.

— Какво име би искал да му дадеш? — попита го притеснено. — Джак, може би?

— Не знам — отвърна той замислено. — Джак беше бащата, за когото така и не научих нищо. Може да е лош късмет, ако дадем на сина си същото име. Най-близкият човек, който ми е бил като баща, е Том Строителя.

— Би ли ти харесало да го наречем Том?

— Мисля, че да.

— Том беше толкова голям мъж. Какво би казал за Томи?

Джак кимна.

— Нека да е Томи.

Накърмил се до насита и в пълно неведение за важността на момента, Томи бе потънал в дълбок сън. Алиена го постави на земята със сгъната кърпа под главата му вместо възглавница. После погледна Джак. Чувстваше се неловко. Искаше й се да я люби точно тук и сега, на тревата, но беше сигурна, че ще се стъписа ако го помолеше. Затова само го гледаше и се надяваше.

— Ако ти кажа нещо — заговори той, — ще ми обещаеш ли, че няма да мислиш лошо за мен?

— Добре.

Погледна я смутено и каза:

— Откакто те видях, трудно мога да мисля за нещо друго, освен за голото тяло под роклята ти.

Тя се усмихна.

— Не мисля лошо за теб. Радвам се.

Загледа я жадно.

— Обичам, когато ме гледаш така — промълви тя.

Джак преглътна с пресъхнало гърло.

Тя протегна ръце и той се приближи и я прегърна.

Бяха минали почти две години от онзи единствен път, когато се бяха любили. В онова утро и двамата бяха опустошени от страст и угризение. Сега бяха само двама влюбени в зеленото поле. Алиена изведнъж се притесни. Щеше ли всичко да е наред? Ужасно щеше да е, ако след толкова време нещо се объркаше.

Легнаха един до друг на тревата и се целунаха. Тя затвори очи и въздъхна. Усети жадната му длан по тялото си, възбудата в слабините му. Целуна я по клепачите, после по връхчето на носа и прошепна:

— През цялото това време копнеех за теб, всеки ден.

Притисна го силно до себе си.

— Толкова се радвам, че те намерих.

Любиха се нежно и дълго под откритото небе, слънцето ги къпеше и потокът ромонеше до тях. А Томи спа през цялото време и се събуди чак когато всичко свърши.

Дървената статуя на дамата не беше плакала, откакто бе напуснал Испания. Джак не разбираше как действа и не му беше много ясно защо не плачеше извън родната си земя. Имаше обаче идея, че сълзите, които се появяваха на свечеряване, се причиняват от внезапното захлаждане на въздуха, а беше забелязал, че в земите на север залезите са по-плавни и подозираше, че проблемът е свързан с по-бавното настъпване на вечерта. Но все още държеше статуята. Беше доста обемиста, за да я носи навсякъде със себе си, но му беше спомен от Толедо и му напомняше за Рашид и — (макар да не го каза на Алиена) — за Айша също така. Но когато един каменоделец в Сен Дени поиска модел за статуя на Девата, Джак я донесе в ложата на зидарите и я остави там.

Абатството го беше наело да работи на подновяването на храма. Новият канцел, който така го беше смаял, не беше съвсем цял все още и трябваше да се довърши навреме за церемонията по освещаването на Еньовден. Но енергичният абат вече подготвяше пресъграждането на нефа в същия революционен стил и Джак бе нает за предварителната каменоделска работа.

Абатството му нае къща в селото и той се пренесе в нея с Алиена и Томи. През първата нощ в нея правиха любов няколко пъти. Животът им заедно като мъж и жена изглеждаше най-естественото нещо на света. След няколко дни Джак имаше чувството, че винаги са живели заедно. Никой не попита дали съюзът им е благословен от църквата.

Майсторът строител в Сен Дени бе може би най-великият зидар, когото Джак бе срещал някога. Докато довършваха новия канцел и се подготвяха за пресъграждането на нефа, Джак го наблюдаваше и попиваше всичко, което правеше той. Техническите нововъведения се оказаха негови, а не на абата. Сюжер като цяло подкрепяше нови идеи, но го интересуваше повече украсата, отколкото конструкцията на сградата. Любимият му проект бе новата гробница за мощите на Сен Дени и двамата му сподвижници, Рустик и Елевтерий. Реликвите се съхраняваха в криптата, но Сюжер замисляше да се изнесат горе в новия канцел, за да може да ги вижда целият свят. Трите ковчежета щяха да се положат в каменна гробница, облицована с черен мрамор. Горницата на саркофага представляваше миниатюрна църква, изработена от позлатено дърво, като в кораба и страничните крила на миниатюрата имаше три празни ковчежета, по едно за всеки от мъчениците. Гробницата щеше да се издига в средата на новия канцел, долепена до задната страна на новия висок олтар. Олтарът и основата на гробницата вече бяха на местата си, а миниатюрната църква беше в ложата на дърводелците, където усърден майстор грижливо позлатяваше дървото с драгоценната златна боя. Сюжер не беше от хората, които търпят половинчати неща.