Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— И аз те обичам.

— Наистина ли? Все още?

— О, да.

Беше искрен. Тя вдигна лицето си. Джак се надвеси над бебето и я целуна леко. Допирът на устните му върху нейните я замая.

Бебето проплака.

Тя прекъсна целувката, залюля го и то се укроти.

— Как се казва бебето? — попита Джак.

— Не съм го кръстила все още.

— Защо? Трябва да е на годинка вече!

— Исках да го обсъдя с теб.

— С мен? — Джак се намръщи. — А Алфред? Полага се на бащата да… — Замълча. — Чакай… той… е мой?

— Погледни го — каза му тя.

Джак погледна.

— Рижа коса… Трябва да е година и девет месеца, откакто…

Алиена кимна.

— Боже мой. — Джак беше изумен. — Моят син. — Преглътна с усилие.

Тя гледаше лицето му с тревога, докато той се мъчеше да осмисли новината. Щеше ли да види в сина си края на своята младост и свобода? Изражението му стана сериозно. Обикновено на един мъж му трябваха девет месеца, докато свикне с представата, че е баща. Джак трябваше да се справи с всичко това за миг. Погледна отново бебето и най-сетне се усмихна.

— Нашето бебе — каза той. — Толкова се радвам.

Алиена въздъхна щастливо. Най-после всичко беше наред.

Споходи го друга мисъл.

— А Алфред? Той знае ли…?

— Разбира се. Трябваше само да погледне детето. Освен това… — Тя се смути. — Освен това майка ти прокълна брака и Алфред така и не можа… знаеш… да направи каквото и да било.

Джак се изсмя грубо.

— Има справедливост все пак.

Не й хареса задоволството, с което го каза.

— За мен беше много тежко.

Лицето му бързо се промени.

— Съжалявам. Алфред какво направи?

— Когато видя бебето, ме изхвърли.

Лицето на Джак потъмня от яд.

— Нарани ли те?

— Не.

— Все пак е свиня.

— Радвам се, че ни изхвърли. Заради това тръгнах да те търся. И вече те намерих. Толкова съм щастлива, че не знам какво да правя.

— Била си много смела — каза Джак. — Още не мога да го проумея. Проследила си ме по целия път!

— Бих го направила отново.

Той я целуна отново. Някой зад тях каза на френски:

— Ако толкова настоявате да се държите неприлично в църква, останете в нефа, моля.

Беше някакъв млад монах.

— Моля за извинение, отче — каза Джак. Хвана я под мишницата. Слязоха по стъпалата и минаха през южния трансепт. — Бях монах известно време — заговори той. — Знам колко е тежко за тях да гледат как двама щастливи влюбени се целуват.

„Щастливи влюбени“, помисли си Алиена. „Това сме двамата“.

Минаха през храма и излязоха навън сред оживения пазар. Трудно й бе да повярва, че стои под лъчите на слънцето, а Джак е до нея. Щастието бе толкова голямо, че едва можеше да го понесе.

— Е — каза той. — Какво ще правим сега?

— Не знам — отвърна му тя с усмивка.

— Я да си вземем хляб и бутилка вино, да излезем сред полето и да обядваме там.

— Звучи като в рая.

Отидоха до хлебаря и до винаря, а след това взеха и калъп сирене от една млекарка на пазара. Много скоро вече яздеха извън селото през полята. Алиена трябваше непрекъснато да поглежда към Джак, за да се увери, че наистина е тук и язди до нея задъхан и усмихнат.

— Как се справя Алфред с ръководенето на строежа? — попита я той.

— О! Не съм ти казала! — Беше забравила преди колко време бе заминал той. — Имаше ужасна злополука. Покривът се срути.

— Какво! — Възклицанието му стресна коня и той заигра плашливо. Джак го успокои. — Как стана това?

— Никой не знае. Бяха покрили три просвета за Петдесетница и всичко се срути по време на службата. Беше ужасно — седемдесет и девет души загинаха.

— Това е ужасно — прошепна Джак с потрес. — Как го понесе приор Филип?

— Тежко. Общо взето е вдигнал ръце от строенето. Като че ли е изгубил цялата си енергия. Нищо не прави напоследък.

За Джак бе трудно да си представи Филип в такова състояние — винаги изглеждаше пълен с енергия и решимост.

— А с майсторите какво стана?

— Пръснаха се. Алфред сега живее в Шайринг, стои къщи.

— Кингсбридж трябва да е запустял.

— Запада. Става пак село, каквото си беше някога.

— Чудя се в какво е сбъркал Алфред — заразмишлява на глас Джак. — Онзи каменен свод изобщо не беше в първоначалните планове на Том. Но Алфред подсили контрафорсите, за да поемат тежестта, тъй че всичко би трябвало да е наред.

Новината го беше отрезвила и продължиха да яздят в мълчание. На около миля извън Сен Дени завързаха конете под сянката на един бряст и седнаха край зеленото жито до малко поточе, за да обядват. Джак удари глътка от виното и млясна шумно.