Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

След миг съзерцание го видя по друг начин. Всичко изведнъж си дойде на мястото и в мигновено прозрение Джак разбра какво бяха направили абат Сюжер и строителят му.

Принципът на оребреното засводяване бе в това, че таванът се конструираше със скелет от няколко здрави ребра, а празнините между тях се запълваха с лек материал. „Приложили са този принцип към цялата сграда.“ Стената на канцела се състоеше от няколко здрави колони, свързани с прозорци. Аркадата, отделяща канцела от страничните му крила, не представляваше стена, а низ от колони, свързани с изострени арки, оставящи широки пространства, през които светлината от прозорците можеше да пада в средата на църквата. Самото крило бе разделено на две от редица тънки колони.

Тук островърхите арки бяха съчетани с оребреното засводяване, както и в нартекса, но вече бе ясно, че нартексът е бил предпазливо изпитване на новата технология. В сравнение с това нартексът беше масивен и груб, ребрата и корнизите му — прекалено тежки, арките му — твърде малки. Тук всичко беше тънко, леко, деликатно и въздушно. Простите извити корнизи бяха тесни, а колоните — дълги и тънки.

Всичко щеше да изглежда твърде крехко, за да стои право, ако ребрата не показваха толкова ясно, че тежестта на сградата се носи от стълбовете и колоните. Това тук бе видима демонстрация, че не е нужно едно голямо здание да е с дебели стени и масивни колони. Стига тежестта да е разпределена точно върху понасящия бремето скелет, останалото от сградата можеше да е олекотена стена, стъкло или празно пространство. Джак гледаше като омагьосан. Все едно, че беше омаян от любов. Евклид беше проникновение, но това бе повече от проникновение, защото беше и красиво. Имал беше видения за такъв храм, а сега го виждаше наяве, докосваше го, застанал под извисения му към небесата свод.

Тръгна като замаян по извития източен край, загледан в сводовете на двойното крило. Ребрата се извиваха над главата му като клони в гора от съвършени каменни дървета. Тук, както и в нартекса, пълнежът между ребрата бе от дялани камъни, свързани с хоросан, вместо по-лесният, но и по-тежък трошляк и хоросан. Външната стена на крилото имаше двойки големи прозорци с изострени върхове като островърхите арки. Революционната архитектура се допълваше съвършено от цветните витражи. Джак никога не беше виждал цветно стъкло в Англия, но във Франция се бе натъкнал на няколко примера. Само че в малките прозорчета на църква, съградена в стария стил, стъклото не можеше да постигне пълния си потенциал. Тук ефектът от слънцето, изсипващо се щедро през големите прозорци с яркоцветно стъкло бе повече от красив — беше омагьосващ.

Тъй като църквата бе закръглена в краищата, страничните крила се извиваха и събираха в източния край, образувайки полукръгъл проход. Джак обиколи целия полукръг, а после се обърна и тръгна обратно, все така изпълнен с възхита. Стигна до точката, откъдето бе тръгнал.

И там видя една жена.

Позна я.

Тя се усмихна.

Сърцето му спря.

Алиена заслони очи. Слънчевата светлина, струяща през прозорците на източния край на храма я заслепяваше. Като видение от лумналото многоцветие към нея тръгна фигура. Косата му сякаш беше от огън. Приближи се. Беше Джак.

Краката й отмаляха.

Той пристъпи и застана пред нея. Беше тънък, ужасно тънък и очите му блестяха, изпълнени с плама на неизразимо чувство. Гледаха се онемели за миг.

Най-сетне той промълви хрипливо:

— Наистина ли си ти?

— Да. — Гласът й излезе на шепот. — Да, Джак. Наистина съм аз.

Напрежението бе непоносимо и тя заплака. Той я прегърна и я притисна до себе си, с бебето в ръцете й помежду им, и я потупа по рамото с думите „Хайде, стига“, все едно, че утешава малко дете. Тя се отпусна на гърдите му, вдишвайки познатата миризма на каменна прах, чувайки скъпия му глас, докато я тешеше и сълзите й капеха на кокалестото му рамо.

После той я погледна в лицето и каза:

— Какво правиш тук?

— Теб търся.

— Търсиш мен? — промълви той невярващо. — Но… как ме намери?

Изтри сълзите от очите си и подсмръкна.

— Проследих те.

— Как?

— Разпитвах дали са те видели. Зидари най-вече, но и някои монаси, съдържатели на приюти.

Очите му се разшириха.

— Искаш да кажеш… била си в Испания?

Тя кимна.

— Компостела, после Саламанка, после — Толедо.

— От колко време пътуваш?

— Девет месеца вече.

— Но защо?

— Защото те обичам.

Изглеждаше съкрушен. Очите му се напълниха със сълзи. Прошепна: