Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Алиена бе решила да се откаже от търсенето, ако не намереше ясен знак накъде е заминал. Беше смъртно уморена и много далече от дома. Не бяха й останали почти никаква енергия или решимост и нямаше да може да издържи без нещо повече от смътна надежда за успех. Готова беше да си тръгне обратно към Англия и да се опита да забрави Джак завинаги.

От бялата къща излезе друг слуга. Беше облечен в по-скъпи дрехи и говореше френски. Изгледа я нащрек, но й заговори учтиво:

— Приятелка сте на господин Джак?

— Да, стара приятелка от Англия. Бих искала да поговоря с Рашид Алхарун.

Слугата погледна бебето.

— Роднина съм на семейството на Джак — каза Алиена. Не беше лъжа: в качеството си на отхвърлена съпруга на доведения му брат, двамата бяха все пак роднини.

Слугата отвори по-широко портата.

— Елате с мен, моля.

Алиена пристъпи вътре с благодарност. Ако я бяха върнали оттук, щеше да е краят на пътя й.

Тръгна след слугата през прелестен вътрешен двор, покрай плискащ фонтан. Зачуди се какво ли бе привлякло Джак в дома на този богат търговец. Едва ли беше приятелство. Дали Джак бе декламирал истории в стихове сред тези сенчести портици?

Влязоха в къщата. Беше разкошен дом, с високи и прохладни стаи, с подове от камък и мрамор, пищно резбовани мебели с богата тапицерия. Минаха през две арки и дървена врата и Алиена остана с чувството, че може би са влезли в женските покои. Слугата й даде знак с ръка да изчака и се покашля тихо.

След миг в стаята с плавна походка влезе висока сарацинка в черна роба, вдигнала крайчеца на дрехата пред устата си в поза, която щеше да е оскърбителна на всеки език. Погледна Алиена и проговори на френски:

— Коя сте вие?

Алиена се стегна, изпъна рамене и отвърна с цялото възможно високомерие:

— Лейди Алиена, дъщеря на покойния граф на Шайринг. Доколкото разбирам, имам удоволствието да разговарям с жената на Рашид, продавача на пипер. — В тази игра едва ли можеше да й се опре някой.

— Какво искате тук?

— Дойдох да се видя с Рашид.

— Той не приема жени.

Алиена разбра, че не може да разчита на съдействие от тази жена. Само че нямаше къде другаде да отиде, затова продължи да опитва.

— Би могъл да приеме близка на Джак.

— Джак съпруг ли ви е?

— Не… Той ми е девер.

Жената не й повярва. Като повечето хора сигурно предположи, че е забременяла от Джак, след това я е изоставил и тя го преследва, за да го принуди да се ожени за нея и да поддържа детето.

Домакинята се извърна и извика на някого на непонятен за Алиена език. След миг в стаята влязоха други три жени. По външността им личеше, че са й дъщери. Заговори им на същия език и трите се втренчиха в Алиена. Забъбриха помежду си. Името Джак се повтаряше често в думите им.

Почувства се унизена. Беше готова да се завърти на пети и да си излезе, но това означаваше да се откаже напълно от търсенето си. Тези ужасни хора бяха последната й надежда. Алиена повиши глас, за да прекъсне разговора им и каза:

— Къде е Джак?

Искаше й се да прозвучи властно, но за жалост излезе повече на молба.

Дъщерите се смълчаха.

— Не знаем къде е той — каза майката.

— Кога го видяхте за последен път?

Жената се поколеба. Не искаше да отговори, но и нямаше как да се престори, че не знае кога го е видяла за последен път. Отвърна с неохота:

— Напусна Толедо ден след Коледа.

Алиена се усмихна с усилие.

— Помните ли да е казал накъде ще тръгне?

— Казах ви, не знам къде е.

— Може би е казал нещо на съпруга ви.

— Не е.

Алиена се отчая. Усещаше интуитивно, че жената все пак знае нещо. Но беше ясно, че няма да го разкрие. Изведнъж се почувства безкрайно уморена и безсилна. Заговори със сълзи на очи:

— Джак е бащата на детето ми. Мислите ли, че ще иска да види сина си?

Най-малката от трите дъщери понечи да й отвърне, но майка й я прекъсна. Двете си заговориха бързо и разгорещено: майка и дъщеря имаха еднакво пламенен нрав. Но накрая дъщерята отстъпи и замълча.

Алиена изчака, но нищо повече не й казаха. Четирите само я гледаха. Несъмнено бяха враждебно настроени, но също тъй обзети от такова любопитство, че не бързаха да я отпратят. Само че нямаше смисъл да се задържа повече. Трябваше просто да си тръгне, да се върне в квартирата си и да се приготви за дългия път обратно до Кингсбридж. Пое си дълбоко дъх и промълви спокойно и хладно:

— Благодаря за гостоприемството ви.

Майката намери малко благоприличие да се почувства засрамена.