Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Нараних ли те? — прошепна й.

— Не!

За миг си помисли за Алиена и изпита угризение. След това осъзна колко е глупаво. Защо трябваше да се чувства виновен, че изменя на жена, която се е омъжила за друг?

Айша го погледа за миг. Беше почти тъмно, но той все пак видя, че лицето й е пламнало от страст. Вдигна отново ръката му и я върна на гърдата си.

— Направи го пак, но по-силно — прошепна настойчиво.

Намери зърното й и се наведе да я целуне, а тя издърпа главата си назад и загледа лицето му, докато я галеше. Стисна я лекичко, а след това се подчини и защипа по-силно. Тя се изви назад, тъй че плоските й гърди изпъкнаха и зърната й набръчкаха тъканта на роклята. Джак наведе глава към гръдта й. Устните му се стегнаха около зърното й през плата. После импулсивно го хвана между зъбите си и захапа. Чу рязкото й вдишване.

Усети как Айша потръпна в прегръдката му. Вдигна главата му от гърдата си и я притисна до своята. Зацелува го пламенно, все едно че искаше да покрие лицето му с устните си, придърпа тялото си към неговото и заиздава накъсани, изпълнени с томителна страст гърлени звуци. Беше възбуден, смутен и дори малко уплашен: никога не бе изпитвал такова нещо. Помисли си, че всеки момент ще изригне. Тогава ги прекъснаха.

Гласът на майка й доехтя от вратата.

— Рая! Айша! Прибирайте се вътре веднага!

Айша вдигна очи към него, задъхана. След миг го целуна отново и силно притисна устните си в неговите, докато го заболя.

— Обичам те — изсъска му и се отдръпна. Побягна към къщата.

Джак се загледа след нея. Рая я последва с малко по-спокойна крачка. Майка им хвърли осъдителен поглед към него и Жозеф, влезе след момичетата и затръшна вратата след себе си. Джак остана зяпнал в затворената врата и зачуден какво трябваше да означава всичко това.

Жозеф прекоси двора и го извади от унеса.

— Такива красиви момичета са — и двете! — подхвърли му и намигна заговорнически.

Джак кимна разсеяно и тръгна към портата. Жозеф закрачи до него. Щом излязоха навън през арката, един слуга изскочи от сенките и затвори вратата зад тях.

— Неприятното с годежа е — заговори Жозеф, — че накрая те боли между краката. — Джак не отвърна. — Можем да прескочим до Фатима да го облекчим. — „При Фатима“ беше публичният дом. Въпреки сарацинското му име, почти всички момичета бяха светлокожи, а малкото арабски курви струваха много скъпо. — Искаш ли да дойдеш? — попита Жозеф.

— Не. Моята болка е друга. Лека нощ.

Отдалечи се бързо. Компанията на Жозеф не беше особено приятна, меко казано, а и настроението му тази вечер беше вгорчено.

Нощният въздух го разхлади, докато се връщаше към колежа, където в спалното го чакаше твърдият нар. Чувстваше, че е изправен пред повратен момент. Предлагаха му живот на безметежност и охолство. Трябваше само да забрави Алиена и да зареже мечтата си да построи най-красивата катедрала на света.

Същата нощ сънува как Айша го посещава. Голото й тяло лъщеше от благовонно масло и тя се отърка в него, но не му позволи да се люби с нея.

Когато се събуди на заранта, беше взел решението си.

Слугите не склониха да пуснат Алиена в къщата на Рашид Алхарун. Сигурно приличаше на просякиня, помисли си тя, докато стоеше пред вратата в прашната си туника и опърпани ботуши, с бебето на ръце.

— Кажете на Рашид Алхарун, че търся неговия приятел Джак Фицджак от Англия — каза им тя на френски, без да знае дали тъмнокожите слуги можеха да разберат и една дума. Замърмориха си на някаква сарацинска реч, след което един от слугите, висок мъж с черна като въглен кожа и коса като руното на черна овца влезе в къщата.

Не я свърташе на място, както се бяха вторачили другите слуги в нея. Така и не беше се научила на търпение, дори и в това безкрайно поклонничество. След разочарованието й в Компостела бе продължила по пътя през вътрешността на Испания до Саламанка. Никой там нямаше спомен за червенокос млад мъж, който се интересува от катедрали и странстващи певци, но един добронамерен монах й каза, че в Толедо имало общност от учени хора от Англия. Надеждата изглеждаше смътна, но Толедо не беше много далече по прашния път, тъй че Алиена продължи.

Тук я чакаше ново болезнено разочарование. Да, Джак беше пребивавал тук — какъв късмет! — но вече си беше заминал. Догонваше го: вече беше само на месец след него. Но и този път никой не знаеше накъде е тръгнал.

В Компостела можеше да предположи, че трябва да е заминал на юг, защото тя бе дошла от изток, а на север и на запад имаше море. Тук, за жалост, съществуваха повече възможности. Можеше да е тръгнал на североизток обратно към Франция, на запад към Португалия или на юг до Гренада, а от испанското крайбрежие можеше да е взел кораб за Рим, Тунис, Александрия или Бейрут.