Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Скоро Джак отново тръгна на път. Отиде в абатството Клуни, главния щаб на монашеската империя, разпръснала се из целия християнски свят. Тъкмо орденът на Клуни беше наченал и подкрепял вече придобилото широка известност поклонничество до гробницата на свети Иаков в Компостела. По целия път до Компостела имаше църкви, посветени на светията и манастири на ордена в Клуни, които да обслужват пилигримите. След като баща му е бил странстващ певец по този път, изглеждаше вероятно да е посетил и Клуни.

Но се оказа, че не е. В Клуни нямаше странстващи певци. Там Джак не научи нищо за баща си.

Все пак пътят ни най-малко не се оказа напразен. Всяка арка, която Джак беше виждал до момента, в който пристъпи в църквата на Клуни, беше полукръгла. И всеки тавански свод беше или с форма на тунел като дълга редица от закръглени арки, прилепени една към друга, или оребрени като пресечната точка на два тунела. Арките в Клуни не бяха полукръгли.

Издигаха се до остър връх.

Имаше островърхи арки в главните аркади. Оребрените сводове на страничните крила имаха островърхи арки. И — най-удивителното от всичко — над нефа имаше каменен таван, който можеше да се опише единствено като изострен куполест свод. Винаги го бяха учили, че един кръг е силен, защото е съвършен и една закръглена арка е яка, защото е част от кръг. Щеше да си помисли, че островърхите арки са слаби. Всъщност монасите го увериха, че островърхите арки са значително по-силни от старите кръгли. Църквата в Клуни като че ли го доказваше, защото въпреки голямата тежест на камъка в островърхия й свод, той беше много висок.

Джак не се задържа дълго в абатството. Продължи на юг по пътя на пилигримите, като се отклоняваше всеки път, щом му хрумнеше. В ранното лято по целия маршрут имаше странстващи певци, в по-големите градчета или край манастирите на ордена от Клуни. Декламираха разказите си в стихове пред тълпите от пилигрими пред църкви и светилища, понякога си акомпанираха на цигулка, точно както му беше казала Алиена. Заговаряше всеки от тях и го питаше дали е познавал Джак Шеърбърг. Всички казваха „не“.

Църквите, които виждаше по пътя си през южна Франция и северна Испания, продължаваха да го изумяват. Всички бяха много по-високи от английските катедрали. Някои от тях имаха обрамчени кръгли сводове. Обръчите, извиващи се от колона до колона през свода на църквата позволяваха да се строи на етапи, просвет след просвет, вместо всичко наведнъж. Освен това променяха облика на храма. Изтъквайки разделенията между просветите, те показваха, че сградата представлява низ от еднакви части, като нарязан хляб. А това налагаше ред и логика над огромното вътрешно пространство.

В Компостела пристигна в средата на лятото. Не беше знаел дотогава, че на света има толкова горещи места. Сантяго се оказа поредната изумително висока църква, а нефът, който все още се строеше, също беше с оребрен кръгъл свод. Оттам продължи още на юг.

Кралствата на Испания бяха доскоро под сарацинска власт. Всъщност по-голямата част от страната на юг от Толедо бе все още под мюсюлманско господство. Видът на сарацинските сгради възхити Джак с високите прохладни интериори, с аркадите и ослепително белите каменни зидове. Но най-интересното откритие за него бе, че за мюсюлманската архитектура бяха характерни и оребреното засводяване, и островърхите арки. Навярно от това французите бяха почерпили новите си идеи.

Никога повече нямаше да работи на друг храм като катедралата в Кингсбридж, мислеше си той, докато седеше отпуснат в топлия испански следобед, заслушан в смеха на жените, отекващ смътно някъде от вътрешността на голямата прохладна къща. Все още му се искаше да построи най-красивата катедрала на света, но нямаше да е онова масивно, тромаво, наподобяващо крепост здание. Искаше му се да приложи новите техники, оребрените сводове и изострените арки. Само че нямаше да ги приложи точно по начина, използван досега. Нито една от църквите, които бе видял досега, не въплъщаваше максимално откриващите се възможности. В ума му започна да се оформя представата за нов храм. Подробностите бяха смътни, но цялостното усещане бе много силно: виждаше просторно, ефирно здание със слънчевата светлина, изливаща се от огромните й прозорци и сводесто кубе, толкова високо, че сякаш стига до небесата.

— На Жозеф и Рая ще им трябва къща — заговори изведнъж Рашид. — Ако би се хванал да я построиш, бързо ще последва друга работа.