Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Алиена напусна стаята.

Слугата чакаше отвън. Тръгна до нея и я придружи през къщата. Тя избърса сълзите от очите си. Чувстваше се непоносимо обезсърчена от това, че цялото й пътуване се проваля заради злобата на една жена.

Слугата я поведе през двора. Щом стигнаха до портата, тя чу зад себе си забързани стъпки. Обърна се и видя най-младата дъщеря, затичана след нея. Спря се и изчака. Слугата изглеждаше притеснен.

Момичето беше нисичко, стройно и много хубаво, със златисто смугла кожа и тъмни, почти черни очи. Носеше бяла дреха и Алиена се почувства прашна и мърлява. Заговори й на завален френски:

— Ти обичаш ли го?

Алиена се поколеба. Осъзна, че не й е останало повече достойнство за губене и призна:

— Да, обичам го.

— Той обича ли те?

Канеше се да отвърне с „да“, но си даде сметка, че не беше го виждала повече от година.

— Обичаше ме.

— Мисля, че още те обича.

— Какво те кара да ми го кажеш?

Очите на момичето се насълзиха.

— Исках го за себе си. И почти го бях спечелила. — Погледна бебето. — Рижа коса и сини очи. — Сълзите потекоха по гладките й кафяви страни.

Алиена я зяпна. Това обясняваше враждебния прием. Майката искаше да ожени Джак за това момиче. Не можеше да е на повече от шестнайсет, но имаше женствена фигура и излъчваше чувственост, което й придаваше вид на по-голяма. Зачуди се какво точно се беше случило между тях.

— „Почти“ си го спечелила?

— Да — отвърна момичето предизвикателно. — Знаех, че ме харесва. Сърцето ми се скъса, когато си тръгна. Но сега разбирам. — Изгуби самообладание и лицето й помръкна от тъга.

Алиена можеше да намери съчувствие в себе си към жена, която е обичала Джак и го е загубила. Докосна момичето по рамото, за да го утеши. Но имаше нещо по-важно от състраданието.

— Слушай. Знаеш ли къде отиде той? — попита настойчиво.

Момичето вдигна очи и кимна, хлипайки.

— Кажи ми!

— Париж.

Париж!

Душата й заликува. Върнала се беше на дирята. Париж бе далече, но по-голямата част от пътя й беше познат. А Джак бе само на месец пред нея. Почувства се обнадеждена. „Ще го намеря най-сетне“, каза си тя. „Знам, че ще го намеря!“

— За Париж ли тръгваш сега? — запита момичето.

— О, да. Стигнах чак до тук и няма да се спра тепърва. Благодаря ти, че ми каза… благодаря ти.

— Искам той да е щастлив — отвърна тя простичко.

Слугата пристъпваше нервно на място. Като че ли се боеше, че ще се въвлече в неприятности заради това. Алиена я попита:

— Нещо друго каза ли той? Кой път ще хване или изобщо нещо, което би могло да ми помогне?

— Иска да иде в Париж, защото някой му казал, че там строят красиви църкви.

Алиена кимна. Можеше да се досети за това.

— И взе плачещата дама.

Алиена не разбра.

— Плачещата дама ли?

— Баща ми му даде плачещата дама.

— Дама?

Момичето поклати глава.

— Не знам подходящите думи. Дама. Плаче. От очите.

— Имаш предвид картина? Нарисувана дама?

— Не разбирам — отвърна тя и се озърна притеснено през рамо. — Трябва да ходя.

Каквото и да беше тази плачеща дама, не изглеждаше особено важно.

— Благодаря ти, че ми помогна — каза Алиена.

Момичето се наведе и целуна бебето по челото. Сълзите й закапаха по пълничките му бузки. После вдигна очи към Алиена.

— Съжалявам, че не съм на твоето място.

Обърна се и затича обратно към къщата.

Квартирата на Джак бе на „Рю дьо ла Бушери“, в едно предградие на Париж на левия бряг на Сена. На разсъмване той оседла коня си. В края на улицата зави надясно и мина през порталната кула, която пазеше Пти Пон, моста, водещ към островния град сред реката.

Дървените къщи от двете страни си издаваха над краищата на моста. В празнините между къщите имаше каменни скамейки, където сутрин прочути учители провеждаха класове на открито. Мостът отведе Джак на „Жувери“, главната улица на острова. Пекарните покрай улицата бяха затрупани със студенти, купуващи закуската си. Той си взе питка, пълнена с печена змиорка.

Свърна наляво срещу синагогата, после надясно покрай кралския дворец и прекоси Гран Пон, големия мост, който извеждаше до десния бряг. Малките добре съградени дюкяни на сарафите и златарите от двете страни отваряха за търговия. В края на моста мина през друга портална кула и навлезе в рибния пазар, където вече бе оживено. Мина през гъстото множество и продължи по разкаляния път към градчето Сен Дени.

Още в Испания беше чул от един пътуващ зидар за абат Сюжер и новия храм, който той строеше в Сен Дени. Докато се придвижваше през Франция тази пролет и работеше тук и там за няколко дни, щом привършеше парите, чуваше често да се споменава за Сен Дени. Изглежда строителите прилагаха и двете техники, оребреното засводяване и островърхите арки, и съчетанието бе изумително.