Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

След това разбиха сайванта на дърводелците. Майсторите се бяха отказали от всякаква надежда да опазят работилниците си и вече не се опитваха да спрат тълпата. Ковачницата се оказа твърде здрава, но освирепялата тълпа разби паянтовата стена на навеса на покривчиите и награби тежките остри сечива за сечене и коване на оловните плочи. Тогава Джак си помисли: „ще убият някого, докато всичко свърши.“

Въпреки усилията му, множеството го избута напред към северния притвор, където боят бе най-жесток. Същото сполетя и крадеца с черната брада, забеляза той: мъжът се опитваше да се измъкне с плячката си, притиснал дървената статуя до гърдите си както той държеше до себе си Томи, но напорът на тълпата също го избута напред.

Изведнъж го осени щастливо хрумване и Джак подаде Томи на Алиена с думите:

— Стой плътно до мен.

После сграбчи дребния крадец и задърпа статуята от него. Мъжът се възпротиви за миг, но Джак беше по-едър, а и крадецът вече се притесняваше повече да отърве кожата си, отколкото да опази плячката, тъй че я пусна бързо.

Джак вдигна статуята над главата си и завика:

— Благоговение и почит към Светата Майка! — В началото никой не му обърна внимание. После един-двама го загледаха. — Не докосвайте Светата Майка! — зарева той с цяло гърло. Хората около него започнаха плахо да се отдръпват и отвориха пространство. Джак се въодушеви. — Грях е да оскверниш образа на Девата! — Вдигнал статуята високо над главата си, тръгна напред към храма. Това току-виж свършило работа, помисли си той, обзет от надежда. Все повече и повече хора спираха да се бият, за да видят какво става.

Той се озърна през рамо. Алиена го следваше по петите — нищо друго не можеше да направи заради напора на тълпата. Но суматохата бързо затихваше. Тълпата вече се движеше напред с Джак и хората заповтаряха думите му с благоговеен трепет:

— Божията Майка… Дева Мария… сторете път за лика на Блажената Дева…

Искаха само зрелище и сега, след като Джак им го даваше, боят секна почти напълно, само с една-две дребни свади в най-отдалечените краища. Крачеше бавно напред. Беше изумен от лекотата, с която бе спрял безредицата. Тълпата пред него се отдръпна и той стигна до северния притвор на храма. Тук с благоговейна почит остави долу статуята в прохладната сянка на входа. Беше малко над две стъпки висока и не изглеждаше толкова впечатляващо, изправена на земята.

Тълпата се струпа около входа в очакване. Джак изведнъж се затрудни. Може би очакваха проповед. Беше се държал като клирик, докато носеше статуята високо и подвикваше гласовито да й отдадат почит, но свещеническите му умения стигаха дотук. Обзе го страх: какво можеше да му направи тълпата, ако тепърва я разочароваше?

Изведнъж множеството наоколо ахна.

Джак се озърна през рамо. Някои от благородниците се бяха струпали в северния трансепт и надничаха навън, но не успя да види нищо, което да оправдае явното удивление на тълпата.

— Чудо! — извика някой и други няколко подеха вика: — Чудо! Чудо!

Джак погледна статуята и разбра. От очите й капеше вода. В първия миг бе изумен също като тълпата, но веднага се сети за предположението си, че дамата „плачеше“ при внезапна промяна от топло към хладно, както ставаше привечер в южните райони. Статуята току-що бе преместена от дневния пек в хладината на притвора. Това обясняваше сълзите. Но тълпата не го знаеше, естествено. Виждаха само плачеща статуя и гледката ги удивляваше.

Една от жените отпред хвърли дение, френското сребърно пени, в нозете на статуята. Джак замалко щеше да се разсмее на глас. Какъв смисъл имаше да се дават пари на парче дърво? Но суеверието до такава степен бе втълпено в душите им от Църквата, че инстинктивната им реакция пред нещо свято бе да дават пари и още няколко души сред тълпата последваха примера на жената.

Изобщо не беше си помислял, че играчката на Рашид може да носи пари. Всъщност, нямаше да може да носи пари на Джак — хората нямаше да ги дават, ако мислеха, че парите им ще идат в неговия джоб. Но можеше да донесе цяло състояние за всяка църква.

И щом осъзна това, Джак изведнъж разбра какво трябва да направи.

Идеята го порази мигновено и той заговори преди сам да е имал време да си представи всички последствия: думите заизлизаха от устата му едновременно с мислите.

— Плачещата Богородица не е мое, а Божие притежание — започна той. Тълпата затихна. Това бе проповедта, която очакваха. Зад гърба му епископите пееха в храма, но никой вече не се интересуваше от тях. — Стотици години тя вехнеше в земята на сарацините — продължи Джак. Представа си нямаше каква е историята на статуята, но това май беше без значение: самите свещеници не ровеха надълбоко за истината в разказите за чудеса и свети реликви. — Пропътувала е много мили, но пътуването й все още не е свършило. Крайната й цел е катедралната църква на Кингсбридж, Англия.