Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Проповедите ставаха все по-обичайни в църквите. Бяха рядкост, докато Филип беше момче. Абат Питър бе против тях, казваше, че изкушавали свещеника да си угажда на суетата. Според старомодния възглед паството трябваше да се състои само от зрители, които да наблюдават мълчаливо мистериозните ритуали, да слушат латинските думи без да ги разбират и сляпо да разчитат на ефикасното посредничество на свещеника. Но идеите се бяха променили. Прогресивни мислители в днешно време вече не гледаха на миряните като на неми наблюдатели на мистична церемония. Църквата трябваше да бъде неразделна част от ежедневното им битие. Тя бележеше най-важните събития в живота им, от кръщаването през женитбата и раждането на деца, до последното причастие и погребението в осветена земя. Можеше да е техен владетел, съдия, работодател и клиент. Във все по-голяма степен от хората се очакваше да са християни всеки ден, не само в неделите. Според съвременния възглед те се нуждаеха не просто от ритуали: имаха нужда от обяснения, напътствия, окуражаване и убеждаване.

— Прочие, аз вярвам, че Сатаната е имал разговор с Господа за Кингсбридж — каза Филип. — Вярвам, че Господ е рекъл на Сатаната: „Погледни моите раби в Кингсбридж. Не са ли добри християни? Виж как се трудят усилно цялата седмица по нивите и работилниците си, а цялата неделя прекарват, като ми строят нова катедрала. Кажи ми, че не са добри хора, ако можеш!“ А Сатаната му е отвърнал: „Добри са, защото живеят добре. Дал си им добри жътви и хубаво време, и клиенти за дюкяните им, и закрила от лоши графове. Но отнеми им всичко това, и те ще дойдат на моя страна.“ А Господ го е запитал: „Какво искаш да сториш?“ И Сатаната казал: „Да изгоря града.“ И Господ му рекъл: „Добре, изгори го и да видим какво ще стане.“ И Сатаната прати Уилям Хамли да подложи на огън нашия панаир на вълната.

Филип намираше голяма утеха в историята на Йов. Също като Йов се беше трудил усилно през целия си живот, за да изпълни волята Божия, доколкото бе по силите му. И също като Йов бе възнаграден с лош късмет, провал и унижение. Но целта на проповедта бе да повдигне духа на гражданите, а Филип виждаше, че това не става. Само че разказът все още не бе свършил.

— И тогава Господ казал на Сатаната: „Ето, виж! Изгори целия град до основи, а те все пак ми строят нова катедрала. Сега ми кажи, че не са добри хора!“ Но Сатаната отвърнал: „Много бях снизходителен с тях. Повечето се спасиха от пожара. И скоро ще съградят отново малките си дървени къщи. Дай да им пратя истинска беда и да видим какво ще стане.“ А Господ въздъхнал и рекъл: „Какво искаш да направиш сега?“ И Сатаната отговорил: „Ще съборя покрива на тази нова църква над главите им.“ И го направи — както знаем всички.

Филип огледа паството. Малко от хората не бяха загубили близък в онова ужасно бедствие. Тук беше вдовицата Мег, която бе имала добър съпруг и трима здрави сина, и всички бяха загинали. Оттогава не беше изрекла и една дума, а косата й бе побеляла. Други бяха осакатени. Десният крак на Питър Пони беше премазан и куцаше: беше конеукротител преди, а сега работеше за брат си като седлар. Почти нямаше семейство в градчето, което да се е отървало без жертва. На пода отпред седеше някакъв мъж с обездвижени крака. Филип се намръщи и зачуди кой ще да е този. Не беше ранен при срутването на покрива — изобщо не беше го виждал преди. После си спомни, че му бяха споменали за някакъв сакат просяк в града, който спял в развалините на катедралата. Филип бе наредил да му дадат постеля в къщата за гости.

Умът му отново се беше зареял. Върна се на проповедта си.

— И тъй, какво направи Йов? Жена му каза: „Прокълни Господа и умри.“ Но направи ли го той? Не. Изгуби ли вярата си? Не. Сатаната се разочарова от Йов. И казвам ви… — Филип вдигна изразително ръка, за да наблегне на думите си: — Казвам ви, Сатаната ще се разочарова от хората на Кингсбридж! Защото ще продължим да тачим правия Бог, също както Йов стори във всичките си изпитания.

Отново замълча, за да могат да го осмислят, но усещаше, че не е успял да ги трогне. Лицата, които го гледаха, бяха заинтригувани, но не и вдъхновени. Всъщност той не беше вдъхновяващ оратор. Беше земен човек. Не можеше да заплени паството с личното си обаяние. Хората му бяха станали изключително верни, наистина, но не отведнъж: беше ставало постепенно, с времето, след като разбираха как живее той и какво постига. Работата му понякога вдъхновяваше хората — или поне допреди време — но словата му — не.