Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Осъзна, че се самоубеждава да тръгне и я обзе тревога. Сети се за една сериозна пречка.

— Не мога да взема бебето до Компостела.

Елън сви рамене.

— Едва ли ще направи разлика между Испания и Англия. Но не си длъжна да го взимаш.

— А какво да направя?

— Остави го на мен. Ще го храня с козе мляко и див мед.

Алиена поклати глава.

— Не бих могла да понеса да се разделя с него. Твърде много го обичам.

— Щом го обичаш, иди и намери баща му — каза Елън.

В Уеърхам Алиена намери кораб. Когато бе пътувала до Франция с баща си, още като момиче, се бяха качили на един от норманските военни кораби. Представляваха дълги и тесни съдове с извити нагоре в остри върхове бордове отпред и отзад. Имаха редици с гребла от двете страни и четвъртито кожено платно. Корабът, който щеше да я превози до Нормандия, приличаше на онези военни кораби, но беше по-широк в средата и по-дълбок, за да поема товар. Беше пристигнал от Бордо и тя гледа как босоногите моряци разтоварват бурета с вино за мазетата на богаташите.

Разбираше, че трябва да остави бебето, но мисълта разбиваше сърцето й. Всеки път щом го погледнеше, си повтаряше на ум всички основания и за пореден път решаваше, че трябва да замине. Но все едно, не искаше да се раздели с него.

Елън беше дошла с нея до Уеърхам. Тук Алиена се бе запознала с двама монаси от абатство Гластънбъри, които отиваха да посетят свои имоти в Нормандия. С кораба щяха да пътуват още трима души: млад скуайър, който беше прекарал три години при свой английски роднина и сега се връщаше при родителите си в Тулуза, и двама млади зидари, които бяха чули, че на другия бряг надниците са по-високи, а момичетата — по-хубави. На заранта, когато трябваше да отплават, всички чакаха в пристанищната пивница, докато екипажът натовари кораба с тежките слитъци калай от Корнуол. Зидарите изпиха няколко големи халби с ейл, но не изглеждаха да са пияни. Алиена гушна бебето и заплака тихо.

Най-сетне корабът бе готов за тръгване. Здравата сива кобила, която Алиена бе купила в Шайринг, никога не беше виждала море и отказа да пристъпи по мостчето, но скуайърът и двамата монаси въодушевено се притекоха на помощ и успяха да издърпат животното на борда.

Сълзите я заслепяваха, когато подаде бебето си на Елън. Тя го пое, но рече:

— Не можеш да направиш това. Сбърках, че те посъветвах.

Алиена се разплака още повече.

— Но Джак е там. Не мога да живея без Джак, знам го. Трябва да го потърся.

— О, да. Не те съветвам да се откажеш от пътуването. Но не можеш да оставиш бебето си. Вземи го с теб.

Думите я изпълниха с толкова благодарност, че сълзите й потекоха неудържимо.

— Наистина ли мислиш, че ще е наред?

— Той беше толкова щастлив по целия път дотук. Останалата част от пътуването няма да е много по-различна. А и не харесва много козето мляко.

Капитанът ги подкани:

— Хайде, дами, приливът се обръща.

Алиена взе бебчето си и целуна Елън.

— Благодаря ти. Толкова съм щастлива.

— На добър час и лек път.

Обърна се и притича по мостчето на кораба.

Поеха веднага. Алиена помаха, докато Елън се смали на точица на кея. Докато отплаваха от Пуул Харбър, заваля. Горе нямаше навес, затова Алиена седна в трюма с конете и товара. Частта от палубата, на която седяха гребците над нея, не я предпазваше напълно от дъжда, но можеше поне да опази сухо бебето в наметалото си. Люшкането на кораба изглежда му подейства добре и то скоро заспа. Щом се стъмни и корабът хвърли котва, Алиена се присъедини към монасите в молитвите им. След това подремваше и се будеше, седнала с бебето в прегръдката си.

Слязоха в Барфльор на другия ден и тя си намери подслон в най-близкото градче, Шербург. Там прекара още ден, като обикаляше из града, говореше с ханджии и строители и разпитваше дали си спомнят за един млад английски зидар с огнено червена коса. Никой не го помнеше. Имаше много рижи нормандци, тъй че можеше и да не са го забелязали. Или можеше да е слязъл на друго пристанище.

Алиена не беше се залъгвала, че ще открие толкова скоро следите на Джак, но все пак бе обезсърчена. На следващия ден се отправи на юг. Тръгна на път с един продавач на ножове, веселата му дебела жена и четирите им деца. Движеха се доста бавно, но тя бе доволна, че язди с тях, защото така пестеше силите на кобилката си, а тя трябваше да я носи дълго. Въпреки сигурността от пътуването със семейство, Алиена пазеше острия нож с дългото острие, стегнат под ръкава й. Нямаше вид на богата: дрехите й бяха топли, но не скъпи, а конят й беше издръжлив, но не и от буйните. Стараеше се да държи по няколко монети в кесийката и не показваше на никого тежкия пояс с парите, стегнат на кръста й под ризата. Кърмеше бебето дискретно, за да не гледат непознати мъже гърдите й.