Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Алиена все още бе притеснена за нея.

— Видя ли те някой на идване? Монасите може все още да искат да те накажат.

— Няма и един монах в Кингсбридж, на когото да му стиска да ме задържи — отвърна й тя с широка усмивка. — Но все пак внимавах — никой не ме видя. — После Елън замълча и я загледа. Стана й малко неловко от тези нейни пронизващи, медено цветни очи. Най-сетне Елън отрони: — Хабиш си живота.

— Какво имаш предвид? — попита Алиена, макар думите да докоснаха мигновено изпънатата струна в душата й.

— Трябва да идеш да намериш Джак.

Жегна я смътна надежда.

— Но не мога.

— Защо?

— Първо, защото не знам къде е.

— Аз знам.

Сърцето й заби по-бързо. Беше мислила, че никой не знае къде е отишъл Джак. Все едно, че се беше затрил от лицето на земята. Но сега щеше да може да си го представя на някое определено, реално място. Това променяше всичко. Можеше да е някъде наблизо. Можеше да му покаже бебето му.

— Знам поне накъде замина — каза Елън.

— Накъде? — запита я тя нетърпеливо.

— Сантяго де Компостела.

— О, Боже.

Сърцето й изстина. Разочарованието бе съкрушително. Компостела беше градът, където бе погребан апостол Иаков. Пътят до там бе няколко месеца. Джак все едно, че беше на другия край на света.

Елън продължи:

— Надяваше се да говори с менестрелите по пътя и да научи нещо повече за баща си.

Алиена кимна тъжно. Беше разбираемо. Джак винаги бе негодувал от това, че знае толкова малко за баща си. Но можеше изобщо да не се върне. На толкова дълго пътуване почти със сигурност щеше да намери катедрала, на която да поиска да работи, а после можеше да се устрои там. С това, че бе заминал да търси баща си, навярно бе изгубил сина си.

— Толкова е далече — продума тя. — Жалко, че не мога да тръгна след него.

— Защо не? — запита я Елън. — Хиляди хора ходят там на поклонение. Защо да не можеш и ти?

— Дадох клетва пред баща ми, че ще се грижа за Ричард, докато стане граф. Не мога да го оставя.

Елън я погледна скептично.

— Как точно си представяш, че ще му помогнеш? Ти си разорена, а Уилям е новият граф. Ричард е изгубил всякаква възможност да стане граф, която може някога да е имал. Тук в Кингсбридж не си от по-голяма полза за него, отколкото би била в Компостела. Посветила си живота си на онази жалка клетва. Но вече не можеш да направиш нищо повече. Не виждам как баща ти би могъл да те укори. Ако ме питаш, най-голямата услуга, която би могла да направиш на Ричард, е да го оставиш сам за известно време, да се научи на независимост.

Вярно беше, помисли си Алиена. С нищо не можеше да помогне на Ричард, в Кингсбридж или където и да било. Възможно ли беше вече да е свободна? Свободна да замине и да намери Джак? Сърцето й се разтуптя от самата представа.

— Но аз нямам никакви пари, за да тръгна на поклонение.

— Какво стана с онзи хубав голям кон?

— Още го държим…

— Продай го.

— Но как? Той е на Ричард.

— За Бога, кой му го купи, по дяволите? — ядоса се Елън. — Ричард ли се бъхти толкова години, за да развие търговията с вълна? Ричард ли преговаряше с алчни селяци и надути фламандски изкупвачи? Ричард ли събираше вълна, Ричард ли я складираше, Ричард ли наемаше пазарен щанд и я продаваше? Не ми казвай, че конят е на Ричард!

— Толкова ще се ядоса…

— Добре. Дано да се ядоса толкова, че да свърши някаква работа за първи път в живота си.

Алиена отвори уста да възрази, но премисли. Елън беше права. Ричард винаги бе разчитал на нея за всичко. Докато се бореше да си върне бащиното наследство, тя бе задължена да го поддържа. Но вече не се бореше за нищо. Не можеше да има повече претенции към нея.

Представи си как среща Джак отново. Видя в ума си лицето му, как й се усмихва. Щяха да се целунат. Усети сладостна тръпка в слабините си. Усети, че овлажнява там долу само при мисълта за него и това я смути.

— Пътуването е рисковано, разбира се — отрезви я Елън.

Алиена се усмихна.

— Точно това не ме притеснява. Пътувала съм от седемнайсетгодишна. Мога да се пазя.

— Все едно, по пътя за Компостела ще има стотици хора. Можеш да се присъединиш към някоя голяма група поклонници. Няма да ти се налага да пътуваш сама.

Алиена въздъхна.

— Знаеш ли, мисля, че ако не беше бебето, щях да го направя.

— Точно заради него си длъжна — отвърна Елън. — Той има нужда от баща.

Алиена изобщо не беше обмисляла положението от този ъгъл. Мислила бе за пътуването като за нещо съвсем егоистично. Сега осъзна, че Джак е толкова нужен на бебето, колкото и на нея. Залисана в ежедневните грижи по сина си не беше помисляла за бъдещето му. Изведнъж й се стори ужасно нечестно детето да отрасне, без да познава великолепния си, неповторим и възхитителен баща.