Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

После проплака бебе.

Всички го чуха. Никакви бебета нямаше наоколо. Всички се заозъртаха озадачени. Плачът се повтори и Филип осъзна, че идваше изпод грамадата камъни, нападали в крилото.

— Ето там! — извика той. Засече погледа на Алфред и го подкани с ръка. — Под онази купчина има живо бебе!

Всички се заслушаха в плача. Беше като на много малко бебенце, няма и на месец.

— Прав сте — каза Алфред. — Я да разчистим големите камъни.

С помагачите си започнаха да местят отломките от големия куп, запушил арката на третия просвет. Филип се включи в работата. Не можеше да се сети коя жена в градчето е родила в последните няколко седмици. Раждането можеше и да е убягнало от вниманието му, разбира се: макар градът да се беше смалил в последната година, все пак бе достатъчно голям, за да пропусне едно такова обичайно събитие.

Плачът изведнъж секна. Всички прекъснаха работата и се заслушаха. Не се повтори. Започнаха отново да вадят камъните в мрачно мълчание. Беше рисковано, тъй като всеки изместен камък можеше да причини срутването на другите. Точно затова Филип го беше възложил на Алфред. Само че Алфред не се оказа толкова предпазлив, колкото му се искаше и оставяше всеки да прави каквото намери за добре, без никакъв план. В един момент целият куп се размести опасно и Филип извика:

— Чакайте. — Всички се спряха. Алфред явно беше твърде стъписан, за да може да въведе ред. Филип трябваше да се оправи сам. — Ако има живи долу, нещо трябва да ги е опазило. Ако камъните се срутят, може да ги убием. Да действаме по-внимателно. — Посочи няколко зидари, струпани заедно. — Вие тримата, качете се на купа и вадете най-горните камъни. Вместо да ги изнасяте сами, ги подавайте на някой от нас.

Започнаха отново по неговия план. Като че ли тръгна не само по-безопасно, но и по-бързо.

След като бебето беше спряло да плаче, не знаеха накъде точно да се насочат, затова започнаха да разчистват на голяма площ, почти в целия просвет. Нападалото беше от централния свод, но беше рухнала и част от покрива на крилото, тъй че имаше не само камъни и мазилка, но и греди и покривни плочи.

Филип се трудеше без умора. Искаше да спасят това бебе на всяка цена. Някакси му се струваше важно, макар да знаеше, че са загинали десетки хора. Чувстваше, че ако бъде спасено, щеше да има някаква надежда за бъдещето. Докато вдигаше камъните, закашлян и полузаслепен от прахта, се молеше на ум с цялата си душа да намерят бебето живо.

След малко над купчината развалини започнаха да се виждат външната стена на крилото и част от единия прозоречен отвор. Зад купчината като че ли имаше празно пространство. Някой може би бе оцелял там. Един от зидарите се изкатери предпазливо на върха й и погледна надолу.

— Иисусе Христе! — възкликна мъжът.

Вместо да го упрекне за богохулството, Филип извика нетърпеливо отдолу:

— Бебето добре ли е?

— Не мога да кажа.

Искаше му се да го попита какво е видял или даже сам да се покачи да погледне, но зидарят се захвана с разчистването с подновена енергия и нищо не можеше да направи, освен да потисне трескавото си любопитство и да продължи да помага.

Купът започна бързо да се смалява. Близо до пода имаше грамаден камък и трима души трябваше да го подхванат, за да се измести. Щом го изтъркаляха настрани, Филип видя бебето.

Беше голичко, като новородено. Бялата му кожа бе зацапана с кръв и полепнала прах, но успя да види главичката му, с коса с изумително светло червеникав цвят, като на морков. Погледна го по-внимателно и разбра, че е момченце. Лежеше върху женска гръд и сучеше от едната й гърда. Видя, че детето е живо и сърцето му подскочи от радост. После погледна жената. Тя също бе жива. Улови погледа му и му отвърна с уморена, щастлива усмивка.

Беше Алиена.

Алиена повече не се върна в къщата на Алфред.

Той заяви пред всички, че бебето не е негово и за доказателство посочи рижата коса на детето, същия цвят като на Джак. Но не се опита да навреди нито на детето, нито на нея — каза само, че не ги ще в дома си.

Върна се в едностайната си къща в бедняшкия квартал при брат си Ричард. Това, че Алфред не изпита особена охота да си отмъщава, я успокои. Радваше се, че не е длъжна повече да спи като куче на пода до леглото му. Но най-вече се радваше и гордееше с чудесното си бебче. Имаше рижа коса, сини очи и съвършено бяла кожа, и й напомняше живо за Джак.

Никой в града не знаеше защо се беше срутил храмът. Имаше много предположения обаче. Според някои, Алфред се беше оказал некадърен като майстор строител. Други обвиняваха Филип затова, че прибързал работата, за да се довърши сводът за Петдесетница. Според някои от зидарите кофражът бил свален преди хоросанът да засъхне както трябва. Един стар зидар говореше, че стените по начало не били замислени да издържат тежестта на каменен свод.