Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Седемдесет и девет души бяха убити, включително и онези, които бяха издъхнали по-късно от раните си. Всички говореха, че жертвите щели да са повече, ако приор Филип не беше отпратил толкова много хора към източния край. Гробището в манастирския двор вече бе запълнено заради пожара на панаира на вълната предната година, тъй че повечето мъртви бяха погребани до енорийската църква. Много хора говореха, че над катедралата тегне проклятие.

Алфред отведе всичките си строители в Шайринг, където градеше каменни къщи за заможни граждани. Другите майстори занаятчии се разпръснаха от Кингсбридж. Никой всъщност не беше освободен, но за мъжете нямаше друга работа, освен да разчистват отломките и след няколко седмици всички си бяха заминали. В неделите не идваха нови доброволци, пазарът се смали до няколко задрямали сергии, а Малахи натовари семейството си и имуществото си на грамаден фургон, теглен от четири вола и напусна градчето да си търси късмета.

Ричард даде под наем на един фермер хубавия си черен жребец и с парите се препитаваха двамата с Алиена. Без подкрепата на Алфред не можеше да продължи като рицар, а и вече нямаше смисъл, след като Уилям го бяха направили граф. Алиена все още се чувстваше обвързана с клетвата пред баща си, но засега като че ли нищо не можеше да направи, за да я изпълни. Ричард изпадна в дълбока апатия. Ставаше късно, седеше по цял ден отпуснат на слънцето, а вечерите прекарваше в пивницата.

Марта все още живееше в голямата къща с една стара слугиня. Но повечето време през деня прекарваше с Алиена. Обичаше да й помага за бебето, особено след като толкова много приличаше на обожавания от нея Джак. Искаше Алиена да го кръсти Джак, но тя не бързаше да му даде име по неясни и за самата нея причини.

За Алиена лятото мина озарено от майчинско щастие. Но щом почна жътвата, времето позахладня и вечерите взеха да стават по-къси, тя започна да изпитва неудовлетворение.

Всеки път, щом се замислеше за бъдещето си, Джак изплуваше в ума й. Беше заминал някъде, представа си нямаше къде и може би никога нямаше да се върне, но все още беше с нея, властваше над мислите й изпълнен с живот и енергия, ясен и жив все едно, че го е видяла едва вчера. Мислеше си дали да се премести в друг град и да се престори на вдовица, или пък да убеди Ричард да започне да печели някак за прехрана. Размисляше да се захване с тъкане или с пране, или пък да се наеме за слугиня при някои от хората в града, които все още бяха достатъчно заможни, за да наемат помощници. Но всеки нов план се посрещаше с насмешлив смях от въображаемия Джак в ума й, който казваше: „Нищо няма да се получи без мен.“ Това, че се беше любила с него заранта преди венчавката си с Алфред, бе най-големият грях в живота й и тя не се съмняваше, че търпи наказание заради него. Но въпреки това имаше моменти, в които си мислеше, че е и най-хубавото нещо, което е правила в живота си. А щом погледнеше бебето си, не можеше да се накара да съжалява за случилото се. И все пак бе неспокойна. Едно бебе не стигаше. Чувстваше се непълна, неудовлетворена. Къщата й изглеждаше твърде малка, Кингсбридж — полумъртъв, а животът — еднообразен и скучен. Започна да се изнервя с бебето и да проявява сприхавост към Марта.

В края на лятото селянинът върна коня. Вече не му трябваше и изведнъж Ричард и Алиена се оказаха без никакъв доход. Един ден в началото на есента брат й замина за Шайринг, за да продаде снаряжението си. Докато го нямаше и Алиена хапваше ябълки за обед, та да спести пари, майката на Джак се появи в къщата.

— Елън! — възкликна Алиена.

Беше повече от стъписана. В гласа й имаше тревога, защото Елън бе прокълнала църковна венчавка и приор Филип тепърва можеше да я осъди.

— Дойдох да си видя внука — каза кротко Елън.

— Но как научи…

— Човек чува това-онова, дори и в гората. — Отиде до люлката в ъгъла и погледна заспалото дете. Лицето й омекна. — Я гледай. Няма съмнение чий син е. Добре ли върви?

— Никакви проблеми не съм имала с него. Мъничък е, но корав — отвърна с гордост Алиена. После добави: — Като баба си. — Загледа мълчаливо Елън. Беше поотслабнала и кожата й бе загоряла, носеше къса кожена туника, под която се виждаха кафявите й прасци. Ходилата й бяха боси. Изглеждаше млада и здрава: животът в леса явно й се отразяваше добре. Алиена пресметна, че трябваше да е на трийсет и пет. — Много добре изглеждаш.

— Липсвате ми всички — отвърна Елън. — Ти, Марта, даже и брат ти, Ричард. Моят Джак ми липсва. Липсва ми и Том. — Изглеждаше тъжна.