Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Повечето хора се опитаха да се отдръпнат от олтара, да се измъкнат от катедралата през отворения западен край. Но се срутваше точно западният, откритият край на храма. Проблемът беше в третия просвет. Във втория просвет, където се намираше самият той, сводът като че ли се държеше. Зад него първия просвет, където се бяха подредили монасите, също изглеждаше стабилен. В онзи край срещуположните стени се крепяха от източната фасада.

Видя малкия Джонатан с Джони Осем пенса, присвити в отсрещния край на северното крило. Там бяха в по-голяма безопасност, отколкото където и да било, реши Филип. Веднага след това осъзна, че трябва да направи всичко възможно, за да спаси останалите от паството си.

— Елате насам! — извика той. — Всички! Тръгнете насам!

Дали го чуха или не — никой не се отзова.

В третия просвет върховете на стените се срутиха навън и целият свод рухна, големи и малки камъни западаха във въздуха като смъртоносен град върху изпадналите в истерия миряни. Филип се втурна напред и сграбчи първия попаднал му гражданин.

— Бягай назад! — изрева той и го блъсна към източния край.

Стъписаният мъж видя монасите, присвити пред далечната стена и затича към тях. Филип направи същото с две жени. Хората с тях разбраха какво прави и тръгнаха на изток, без да ги бутат. Други започнаха да схващат и част от тези, които бяха най-отпред, също се понесоха на изток. Филип за миг погледна нагоре и се втрещи, като видя, че вторият просвет всеки момент щеше да рухне: същите пукнатини пълзяха по стената над галерията и прорязваха свода точно над главата му. Продължи да подкарва хората към безопасния източен край, съзнавайки, че всеки, когото успееше да обърне, можеше да означава един спасен човешки повече. Дъжд от откъртен хоросан заваля върху обръснатата му глава, а след това западаха камъните. Хората се разпръсваха. Някои бяха потърсили убежище в страничните крила; други се трупаха пред източната стена, където беше и епископ Уейлрън; трети все още се опитваха да се измъкнат от западния край, като пълзяха върху нападалите отломки и тела в третия просвет. Един камък го удари по рамото. Падна косо и само го остърга, но го заболя. Филип вдигна ръце над главата си и огледа наоколо обезумял. Беше сам в средата на втория просвет. Всички останали се бяха отдръпнали покрай ръба на опасната зона. Беше направил всичко, което можеше. Затича към източния край.

После се обърна и погледна нагоре. Клересторият при втория просвет вече рухваше и сводът пропадаше в канцела в точно повторение на случилото се преди малко. Жертвите обаче не бяха толкова много, тъй като хората бяха имали късмета да се измъкнат, а и покривите на страничните крила там като че ли удържаха, докато при третия просвет бяха поддали. Всички в тълпата при източния край се заотдръпваха назад, притискайки се към стената и всички лица бяха извърнати нагоре към свода, да гледат дали срутването няма да стигне и в първия просвет. Грохотът от падащата зидария като че ли бе позатихнал, но мъгла от прах и камъчета изпълваше въздуха и за няколко мига никой не можеше да види нищо. Филип затаи дъх. Прахта улегна и той отново видя свода. Беше се срутил точно до ръба на първия просвет. Но там като че ли държеше.

После всичко затихна. Приорът зяпна втрещен в развалините на храма си. Само първият просвет бе останал непокътнат. Стените на втория просвет стояха до нивото на галерията, но от третия и четвъртия бяха останали само страничните крила, а и те бяха пострадали лошо. Подът на храма беше затрупан с отломки, осеяни с потръпващите все още човешки тела на умрелите и ранените. Седем години труд и стотици фунтове пари бяха унищожени, а десетки, може би стотици души загинаха само за няколко кошмарни мига. Сърцето му щеше да се скъса от мъка за похабения труд и избитите хора, за вдовиците и сираците, които щяха да останат. В очите му бликнаха горчиви сълзи.

В ухото му заговори груб глас.

— Ето до какво доведе проклетата ти наглост, Филип!

Обърна се и видя епископ Уейлрън в черните му зацапани с прах одежди, забил тържествуващия си поглед в него. Да види тази трагедия бе съкрушително, но да го обвиняват за нея бе непоносимо. Искаше му се да извика: Направих всичко по силите си! Но думите не излязоха. Гърлото му сякаш се беше стегнало и не можеше да проговори.

После погледът му мерна Джони Осем пенса с малкия Джонатан, измъкващи се от заслона на крилото и си спомни отново за отговорността си. Достатъчно време щеше да има, за да се терзае кой е виновен. Точно сега имаше десетки ранени и още повече затиснати под отломките. Трябваше да организира спасяването. Изгледа с гняв епископ Уейлрън и му изръмжа: