Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Той сви равнодушно рамене и се обърна към брат й.

— Трябва да дойдеш, Ричард. Всички ще са там днес — ще е първата служба в новия храм.

Ричард се изненада.

— Вече сте вдигнали тавана? Мислех, че това ще отнеме цялата година.

— Разбързахме се. Приор Филип предложи на мъжете по една седмична надница отгоре, ако го довършим за днес. Да видиш ти как можели да работят по-бързо. Все пак, едва го довършихме — свалихме кофража едва тази сутрин.

— Трябва да го видя — каза Ричард. Пъхна последното парче хляб и месо в устата си и стана.

— Искаш ли да остана с тебе? — попита Марта Алиена.

— Не, благодаря. Ще се оправя. Ти иди. Аз само ще полегна.

Тримата облякоха наметалата си и излязоха. Алиена се прибра в задната стая, като взе със себе си нагорещения камък, увит в кожата. Легна на леглото на Алфред с камъка под гърба си. Беше станала ужасно ленива след женитбата си. Преди бе поддържала сама домакинството си и отгоре на това беше най-енергичният търговец на вълна в графството. Сега едва смогваше да ошета в къщата на съпруга си, макар да нямаше никаква друга работа.

Пожела малко така, изпълнена със самосъжаление и без да може да заспи. Изведнъж усети вадичка топла течност по вътрешната страна на бедрото си. Стъписа се. Беше почти все едно, че се е изтървала и напишкала. Надигна се рязко. Знаеше какво означава. Водата й изтичаше. Бебето идваше.

Уплаши се. Трябваше й помощ. Извика колкото й глас държи съседката:

— Милдред! Милдред, ела тука!

После се сети, че никой не си беше у дома — всички бяха отишли на църква.

Струйката вода намаля, но леглото на Алфред беше прогизнало. Щеше много да се ядоса, помисли си тя със страх. А после си спомни, че бездруго ще побеснее, защото щеше да знае, че бебето не е негово. „О, Господи, какво да правя сега?“

Болката в гърба й се върна и тя осъзна, че трябваше да са тъй наречените „родилни болки“. Забрави за Алфред. Предстоеше й да ражда. Беше твърде уплашена, за да може да се оправи сама. Някой трябваше да й помогне. Реши да отиде до храма.

Смъкна краката си от леглото. Последва нов спазъм и тя се спря, присвила лице от болка, докато чакаше да премине. После стана от леглото и излезе от къщата.

Умът й се луташе, докато залиташе по калната улица. Когато стигна до манастирската порта, болката отново се върна и се наложи да се облегне на стената и да стисне зъби, докато отмине. После влезе в манастирския двор.

По-голямата част от градското население се беше струпала във високия тунел на канцела и двата по-ниски прохода на крилата от двете страни. Олтарът беше в другия край. Новият храм изглеждаше странно: кръглият каменен таван щеше след време да е с дървен покрив отгоре, но сега бе незащитен като плешив човек без шапка на главата. Богомолците стояха с гръб към Алиена.

Докато влизаше със залитане в катедралата епископът, Уейлрън Бигод, тъкмо бе заговорил. Видя като в кошмар, че до него стои Уилям Хамли. Думите на епископ Уейлрън се врязаха в нея въпреки изтощението.

— … с голяма гордост и удоволствие трябва да ви съобщя, че лорд кралят, Стивън, е утвърдил лорд Уилям за граф на Шайринг.

Въпреки болката и страха си Алиена се ужаси от чутото. От шест години, още от онзи ужасен ден, когато видя баща си в затвора на Уинчестър, бе посветила живота си на това да си възвърнат семейната собственост. Двамата с Ричард бяха преживели крадци и насилници, пожар и гражданска война. На няколко пъти наградата за страданията им бе сякаш на ръка разстояние. Но ето, че я бяха изгубили.

Паството замърмори сърдито. Всички бяха пострадали от Уилям и все още живееха в страх от него. Никак не ги зарадва като разбраха, че е удостоен с титлата от краля, който уж трябваше да ги защитава. Алиена се заозърта за Ричард, да види как той поема този окончателен удар, но не можа да го намери.

Приор Филип се изправи с навъсено като буреносен облак лице и поде химна. Паството запя обезсърчено. Алиена се подпря на една от колоните, поразена от поредния спазъм. Беше най-отзад в тълпата и никой не я забеляза. По някакъв странен начин лошата новина я бе успокоила. „Аз само раждам едно бебе“, помисли си тя. „Случва се всеки ден. Просто трябва да намеря Марта или Ричард, и те ще се погрижат за всичко“.

Щом болката отшумя, провря се между богомолците и затърси с очи Марта. В ниското северно крило имаше група жени и тя се запъти към тях. Хората я поглеждаха с любопитство, но вниманието им бе отвлечено от нещо друго: някакъв странен шум, подобен на далечен тътен. В началото едва се усещаше от пеенето, но то бързо затихна и тътенът се усили.