Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Нещата се развиваха добре за Уейлрън, помисли си кисело Уилям, щом слезе от коня пред конюшните. Уейлрън бе запазил верността си към Хенри, епископа на Уинчестър, който постоянно преминаваше от едната на другата страна, с което се беше оказал един от най-верните му съюзници. През годините Уейлрън се беше обогатил с непрекъснат приток на имоти и привилегии и бе посетил Рим два пъти.

Уилям не беше извадил такъв късмет — оттам идваше и киселото му настроение. Въпреки че беше следвал Уейлрън при всяко сменяне на страните и въпреки че бе осигурявал голяма войска и за двете страни в гражданската война, все още не бе утвърден за граф на Шайринг. Мислил беше над това по време на затишието във войната и толкова се беше вбесил, че си бе наумил да се скара сериозно с епископа.

Изкачи се по стъпалата до входа на залата, следван от Уолтър и останалите рицари. Стюардът пред вратата беше въоръжен — още един белег за неспокойните времена. Както обикновено епископ Уейлрън седеше насред помещението, а разкривените му кокалести крайници създаваха впечатлението, че някой го е захвърлил небрежно като парцалена кукла върху големия стол. Балдуин, вече архидякон, стоеше до него в поза, намекваща, че очаква да му се дадат указания. Уейлрън се беше загледал в пламъците на огъня, потънал в размисъл, но рязко вдигна глава при влизането на посетителя.

Уилям изпита привичната си неприязън към домакина си, докато го поздравяваше, преди да седне. Кожата му настръхна при вида на меките тънки длани на Уейлрън, сплъстената му черна коса, мъртвешки бледото му лице и воднистите му зли очи. Епископът събираше в себе си всичко, което Уилям мразеше: бе хлъзгав, физически слаб, нагъл и хитър.

Сигурен беше, чувствата са взаимни. Уейлрън не така и не можа да прикрие неприязънта, която изпита при влизането му. Изправи гръб и скръсти ръце, устната му се кривна и лицето му леко се намръщи като при човек, страдащ от колики.

Поговориха известно време за войната. Разговорът вървеше сковано и неловко и Уилям изпита облекчение, когато бе прекъснат от един вестоносец с писмо, написано на свитък пергамент и запечатано с восък. Уейлрън отпрати вестоносеца в кухнята да хапне нещо. Не отвори писмото.

Уилям се възползва от повода, за да смени темата:

— Не дойдох тук, за да си говорим за битки. Дойдох да ви заявя, че търпението ми е на изчерпване.

Уейлрън повдигна мълчаливо вежди. Мълчанието бе обичайната му реакция на неприятни теми.

Уилям продължи.

— Вече минаха три години, откакто баща ми почина, но крал Стивън все още не ме е утвърдил за граф. Това е възмутително.

— Не бих могъл да съм по-съгласен — отвърна му Уейлрън с безразличие. Завъртя писмото в ръцете си, като оглеждаше печата и пръстите му се заиграха с панделката.

— Това е чудесно, защото ще трябва да направите нещо по въпроса.

— Скъпи ми Уилям. Не е във властта ми да те направя граф.

Уилям очакваше подобно поведение и бе решил да не го допусне.

— Бихте могъл да подшушнете на брата на краля.

— Но какво да му кажа? Че Уилям Хамли е служил на краля добре? Ако е вярно, то кралят го знае, а ако не — също го знае.

Уилям не можеше да го надвие в логиката, затова просто пренебрегна аргументите му.

— Дължите ми го, Уейлрън Бигод.

Уейлрън като че ли се ядоса леко. Посочи към Уилям с писмото в ръката си.

— Нищо не ти дължа. Ти винаги преследваше собствените си цели, дори когато правеше каквото исках аз. Не съществуват никакви дългове на благодарност между нас.

— Казвам ти, няма да чакам повече.

— Какво ще направиш? — попита с лека насмешка Уейлрън.

— Ами, първо ще се видя лично с епископ Хенри.

— И?

— Ще му кажа, че си останал глух за молбите ми и поради това минавам на страната на императрица Мод. — Забеляза със задоволство как се промени физиономията на Уейлрън: стана малко по-блед и вече изглеждаше леко изненадан.

— Пак ще смениш страната? — попита скептично епископът.

— Само веднъж повече от теб — отвърна упорито Уилям.

Външното безразличие на Уейлрън бе поразклатено, но не много. Кариерата му в голяма степен беше спечелила от възможността да предлага Уилям и рицарите му на страната, предпочетена в момента от епископ Хенри. За него щеше да е удар, ако пионката му изведнъж започнеше да действа независимо. Но не фатален удар. Уилям се взря в лицето му, докато обмисляше заплахата. Знаеше вече как работи умът на този човек: мислеше си, че е по-изгодно да запази верността на Уилям, но се чудеше колко усилие си заслужава това.