Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

А после какво? Е, дребосъчето поне щеше да може да дойде живо и здраво на бял свят. Алфред нямаше да го е убил, като я рита. Но все пак щеше да знае, че не е негово. Със сигурност щеше да мрази горкото същество: щеше да е вечно петно за мъжката му чест. Цената щеше да е твърде висока.

Не можеше да мисли толкова напред. Реши да избере най-безопасния курс за следващите шест месеца. Междувременно щеше да се опита да измисли какво да прави, след като детето се роди.

„Чудно, дали е момче или момиче“, помисли си тя.

Стана със сандъчето си с чисти парцали за първия цикъл на Марта. „Съжалявам те, Марта“, каза си Алиена уморено. „Всичко това те чака и теб“.

Филип преживя тази зима в тежък размисъл над тегобите си.

Беше се ужасил от вещерското проклятие на Елън, изречено в притвора на църквата по време на служба. Вече не хранеше съмнение, че е вещица. Съжаляваше само за глупостта си, че й бе простил за оскърблението над „Правилника на Свети Бенедикт“ преди толкова години. Трябваше още тогава да съобрази, че жена, която е способна на подобно деяние, никога няма да се разкае искрено. Единственото благоприятно следствие от цялата тази ужасна история бе, че Елън отново напусна Кингсбридж и оттогава никой не беше я виждал. Страстно се надяваше, че никога вече няма да се върне.

Алиена беше видимо нещастна като съпруга на Алфред, макар Филип да не вярваше, че причината е в онова проклятие. Почти нищо не знаеше за семейния живот, но можеше да се досети, че умна, образована и жизнена личност като нея щеше да е нещастна да живее с толкова глуповат, тесногръд и муден в мисълта човек като Алфред, все едно дали са мъж и жена, или нещо друго.

Алиена трябваше да се омъжи за Джак, разбира се. Филип вече го разбираше и се чувстваше гузен от това, че заради плановете си за Джак не бе осъзнал от какво всъщност има нужда момчето. Джак изобщо не беше предназначен за монашеския живот и Филип бе сгрешил, като му го натрапи. Сега умът и енергията му бяха изгубени за Кингсбридж.

Като че ли всичко беше тръгнало на зле след нещастието на панаира на вълната. Приоратът бе затънал в повече дългове от всякога. Филип бе освободил половината работна сила на строежа, защото вече нямаше пари да им плаща. В резултат на това населението на градчето се беше смалило, което означаваше, че неделните пазари ставаха по-малки и доходите му от наемите спадаха. Кингсбридж бавно западаше.

Сърцевината на проблема бе в духа на жителите на градчето. Макар да бяха пресъградили къщите си и подхванали отново дребния си поминък, нямаха увереност в бъдещето. Каквото и да замисляха, каквото и да построяха, то можеше да бъде пометено за един ден от Уилям Хамли, ако решеше да нападне отново. Тази неизречена несигурност тормозеше умовете на всички и парализираше всяко начинание.

По някое време Филип осъзна, че се налага да предприеме нещо, за да спре упадъка. Трябваше да направи някакъв драматичен жест, който да каже на целия свят и особено на хората в града, че Кингсбридж се бори и устоява. Прекара много часове в молитва и усамотен размисъл, мъчейки се да реши какво точно трябва да стори.

Това, от което имаше нужда всъщност, беше чудо. Ако костите на свети Адолфус изцеряваха принцеси от чумата или караха вмирисан кладенец да дава чиста вода, хората щяха да се стичат в Кингсбридж на поклонение. Но светецът от години не беше вършил чудеса. Филип понякога се чудеше дали стабилното му и практично управление на приората не ядосваше светията, защото чудесата като че ли по-често ставаха на места, където управлението е по-малко благоразумно и атмосферата е заредена с религиозна ревност, ако не и с пълна истерия. Но се беше учил в по-земна школа. Отец Питър, абатът на първия му манастир, казваше често: „Моли се за чудеса, но сади зеле.“

Символът на живота и енергията на Кингсбридж бе катедралата. Ако само можеше да се довърши по някакъв чудодеен начин! Веднъж се моли цяла нощ за такова чудо, ала на заранта канцелът си бе все така без покрив и открит за виелиците, а високите му стени си стояха с назъбените краища, където щяха да се съберат със стените на трансепта.

Филип все още не беше наел нов майстор строител. Стъписал се беше, когато разбра колко много искат за заплата: така и не бе осъзнал колко евтино му бе работил Том. Тъй или иначе, Алфред ръководеше намалената работна сила без особени затруднения. Алфред беше станал доста мрачен след женитбата си. Приличаше на човек, надвил много съперници, за да стане крал, а след това е разбрал, че управлението е уморително бреме. Но все пак беше властен и решителен и другите мъже го уважаваха.