Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Трябваше да поддържа къщата на Алфред, макар че всъщност повечето работа я вършеше Марта. Тримата споделяха окаяното домакинство. Марта никога не беше обичала брат си, а Алиена вече го ненавиждаше страстно, тъй че не бе изненадващо, че той се задържаше колкото може по-дълго извън къщи. През деня работеше, а всички вечери прекарваше в пивницата. Марта и Алиена купуваха храна, готвеха я без всякакво желание и всяка вечер шиеха и кърпеха дрехи. Алиена с нетърпение очакваше пролетта, когато отново щеше да е достатъчно топло, за да навестява тайната си полянка в неделя следобед. Там щеше да може да полежи кротко и да си помечтае за Джак.

Междувременно утехата й бе в Ричард. Той си имаше нов буен черен жребец, нов меч и скуайър с пони, и беше тръгнал отново да се бие за крал Стивън, макар и с намалена свита. Войната се беше проточила и през новата година: Мод бе избягала от замъка в Оксфорд, изплъзвайки се отново от ръцете на Стивън, а брат й Робърт от Глостър си беше върнал Уеърхам, тъй че старото равновесие продължаваше, като всяка страна печелеше по малко и след това го губеше. Но Алиена изпълняваше клетвата си и поне това й носеше някакво удовлетворение.

В първата седмица на годината Марта за първи път получи кръвотечение. Алиена й направи гореща напитка с билки и мед, за да облекчи спазмите и отговори на въпросите й за „женското проклятие“, а после тръгна да потърси кутията с парцали, които пазеше за своите месечни периоди. Само че кутията не беше вкъщи и по някое време се сети, че не беше я донесла тук от старата си къща, когато се омъжи.

Но това бе преди три месеца.

Което означаваше, че не бе имала кръвотечение от три месеца.

От деня на сватбата й.

От деня, в който се беше любила с Джак.

Остави Марта да седи до огнището в кухнята, да пие подсладената с чай отвара и да грее краката си на пламъците, и тръгна през градчето към старата си къща. Ричард го нямаше, но тя си имаше ключ. Намери сандъчето лесно, ала не се върна веднага. Седна до изстиналото огнище, загърната в наметалото си и умислена.

Беше се омъжила за Алфред по Архангеловден. Вече минаваше Коледа. Това правеше четвърт година. Минали бяха три новолуния. Трябваше да й е текло кръв три пъти. Но сандъчето й с парцали си беше стояло тук на високата лавица, до бруса, с който Ричард точеше кухненските ножове. Сега го държеше в скута си. Прокара пръст по грубото дърво. Пръстът се зацапа. Сандъчето бе покрито с прах.

Най-лошото бе, че тя изобщо не беше правила любов с Алфред.

След онази ужасна първа нощ той отново се бе опитал още три пъти: веднъж на следващата нощ, после седмица по-късно, и още веднъж след месец, когато се върна у дома много пиян. Но винаги се оказваше напълно негоден. В началото Алиена го беше окуражавала от чувство за дълг. Но всеки провал го ядосваше все повече и тя се уплаши. Като че ли бе по-безопасно да стои настрана от него, да се облича невзрачно, да се старае да не я вижда разсъблечена и да го остави да забрави за това. Сега се чудеше дали не е трябвало да се постарае повече. Но всъщност знаеше, че щеше да е все едно. Беше безнадеждно. Не знаеше защо — можеше да е заради проклятието на Елън, Алфред можеше просто да е импотентен или навярно беше заради спомена за Джак — но вече бе сигурна, че Алфред никога няма да прави любов с нея.

Тъй че щеше да разбере, че бебето не е негово.

Гледаше отчаяно изстиналата пепел в огнището на Ричард и се чудеше защо винаги изваждаше толкова лош късмет. Ето, че се опитваше да направи възможно най-доброто от един лош брак, а за нещастие бе забременяла от друг мъж, след едно-единствено сношение.

Нямаше смисъл да се самосъжалява. Трябваше да реши какво да прави.

Отпусна ръка на корема си. Вече знаеше защо наддава на тегло, защо й прилошава непрекъснато и защо винаги се чувства толкова уморена. Там вътре имаше едно малко същество. Усмихна се на себе си. Колко хубаво щеше да е да си има бебе.

После тръсна глава. Никак нямаше да е хубаво. Алфред щеше да подивее като бик. Не се знаеше какво може да направи — да я убие, да я изхвърли, да убие бебето… Внезапно я обзе ужасното предчувствие, че ще се опита да навреди на нероденото й бебе, като я изрита в корема. Забърса студената пот, избила на челото й.

„Няма да му кажа“, помисли си.

Можеше ли да запази в тайна бременността си? Може би. Вече беше привикнала да носи безформени, широки и провиснали дрехи. Можеше да не наедрее прекалено — на някои жени почти не им проличаваше. Алфред не беше от много наблюдателните мъже. По-умните жени в града несъмнено щяха да се досетят, но сигурно можеше да разчита, че ще си го премълчат или поне няма да говорят за това пред мъжете си. Да, сигурно щеше да е възможно да крие от него, докато детето се роди.