Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Но Том беше оставил празнина, която не можеше да бъде запълнена. Липсваше му като човек, не просто като майстор строител. Том се беше интересувал защо църквите трябва да се строят по един, а не по друг начин и Филип с удоволствие бе разсъждавал с него затова какво кара едни сгради да устояват дълго на времето, а други — да рухват. Строителя не беше особено религиозен човек, но понякога бе задавал на Филип въпроси около теологията, което показваше, че влага във вярата си толкова разум, колкото и в строенето. Мозъкът на Том беше общо взето устроен като този на приора. Филип можеше да разговаря с него като с равен. Малко такива хора бе имало в живота му. Джак беше един от тях, въпреки младостта му. Алиена — също, но тя се беше свила в окаяния си семеен живот. Кътбърт Белоглавия вече остаряваше, а Милий Касиера почти винаги беше извън приората, обикаляше фермите, отглеждащи овце, броеше акри, агнета и чували с вълна. След време един оживен и енергичен приорат в процъфтяващ катедрален град щеше да привлича учени глави както завоевателна армия привлича годни да се бият мъже. Филип с нетърпение очакваше тези дни, но те никога нямаше да настъпят, ако не измислеше как отново да вдъхне енергия на Кингсбридж.

— Зимата е мека — каза една сутрин Алфред, скоро след Коледа. — Можем да започнем по-рано от обикновено.

Това накара приора да се замисли. Това лято сводът щеше да се построи. Щом той се завършеше, канцелът можеше да стане годен за използване и Кингсбридж нямаше да е вече катедрално градче без катедрала: високият олтар и светите реликви се пазеха в източния край, наречен презвитериум, а повечето служби се провеждаха в хора, където седяха монасите. Само в неделите и на светите дни се използваше останалото от храма. Щом канцелът бъдеше осветен, доскорошният строителен обект щеше да се превърне в храм, макар и недовършен.

Жалко беше, че трябваше да чакат близо година, докато това се случи. Алфред бе обещал да довърши свода до края на тазгодишния строителен сезон, а сезонът свършваше обикновено през ноември, според времето. Но когато Алфред каза, че ще може да започне рано, Филип се зачуди дали ще може и да приключи по-рано. Всеки щеше да е смаян, ако храмът можеше да се отвори това лято. Това беше чудото, което търсеше — нещо, което да изненада цялото графство и да изпрати посланието, че Кингсбридж не може да бъде поставен на колене задълго.

— Можеш ли да завършиш до Петдесетница? — попита приорът обнадежден.

Алфред вдиша през зъби. Изглеждаше несигурен.

— Правенето на свода е най-тънката работа от всичко. Не трябва да се бърза, а не можеш да дадеш на чираците да го правят.

Баща му щеше да отговори с „да“ или „не“, помисли си Филип с раздразнение.

— Предполагам, че бих могъл да ти дам допълнителни работници — монаси. Това колко ще помогне?

— Малко. Повече зидари ми трябват всъщност.

— Сигурно бих могъл да ти дам един-двама повече — отвърна Филип припряно. Топла зима означаваше ранно стригане, тъй че можеше да се надява да започне да продава вълна по-рано от обикновено.

— Не знам. — Алфред все още изглеждаше неуверен.

— Да речем, че предложа на зидарите надбавка? — попита Филип. — Допълнителни седмични надници, ако сводът се довърши за Петдесетница?

— Не бях чувал за такова нещо досега — отвърна Алфред. Държеше се все едно, че са му направили неприлично предложение.

— Е, винаги има първи път — подхвърли приорът раздразнено. Предпазливостта на Алфред започваше да му лази по нервите. — Какво ще кажеш?

— Не мога да отговоря нито да, нито не на това — отвърна вяло Алфред. — Ще поставя въпроса пред хората си.

— Днес ли? — попита Филип нетърпеливо.

— Днес.

Приорът трябваше да се задоволи с този отговор.

Уилям Хамли и рицарите му пристигнаха в палата на епископ Уейлрън зад една волска кола, натоварена с чували с вълна. Беше започнал новият сезон за стригане. Също като Уилям, Уейлрън изкупуваше вълна от фермерите на цената на миналата година и очакваше да я продаде значително по-скъпо. Никой от двамата не бе имал особени затруднения да принуди арендаторите си да им продават: малкото селяци, опълчили се срещу наложеното правило, бяха прогонени и къщите им бяха подпалени, а след това повече бунтовници нямаше.

След като мина през портата, Уилям погледна нагоре по хълма. Закърнелите стени на палата, който епископът така и не беше построил, си стояха там вече от седем години като паметник за това как Уейлрън бе надхитрен от приор Филип. Почнеше ли Уейлрън да жъне придобивките от вълнената търговия, сигурно щеше да поднови строежа. Във времената на стария крал Хенри на един епископ не би му трябвала по-солидна защита от тази, която би му предложило паянтово ограждение от дървени колове, побити зад плиткия ров, ограждащ замъка. Сега, след пет години гражданска война, дори хора, които не бяха графове или епископи, вдигаха внушителни крепости.